Читать «Последното желание» онлайн - страница 89

— Дуниии!!! — изписка тънко Павета, подскачайки върху стола си.

Вещерът с меч в ръка скочи върху масата и се затича към биещите се, разблъсквайки блюдата, чиниите и чашите. Знаеше, че няма много време. Писъкът на Павета ставаше все по-неестествен. Раинфарн отново вдигаше кинжала, за да нанесе удар.

Гералт скочи от масата, приземи се приклекнал, и в същия миг нанесе удар. Раинфарн изпищя и залитна към стената. Вещерът се завъртя и удари със средата на острието си стража, опитващ се да забие глевата си между полата и нагръдника на ризницата на Таралежа. Стражът рухна на пода, а плоският му шлем се търкулна встрани. Откъм входа прииждаха нови стражи.

— Така няма да стане! — закрещя Ейст Туирсеах, вдигайки един стол. Строши го със замах от пода и се втурна към стражите с онова, което бе останало в ръцете му.

Таралежа, ударен едновременно от двама стражи с гизарми, падна с грохот на пода, закрещя и застена. Притича трети страж и вдигна глевата си, за да нанесе удар. Гералт го намушка с меча си в слепоочието. Заобиколилите Таралежа стражи отскочиха и хвърлиха глевите си. Тичащите откъм изхода се поколебаха при вида на останките от тежкия стол, свистящи в ръцете на Ейст като вълшебния меч на Балмур в ръцете на легендарния Затрет Ворута.

Писъкът на Павета достигна най-високия си тон и неочаквано заглъхна. Гералт, отгатвайки какво ги чака, се хвърли по корем на пода. Зърна зеленикаво избухване и веднага усети остра болка в ушите. Чу чудовищен тътен и див вик, изтръгващ се от многобройните гърла. А после — равномерният, монотонен, вибриращ вой на принцесата.

Масата се издигаше нагоре, въртеше се и разхвърляше наоколо блюдата. Тежките столове летяха из залата и се разбиваха в стените, носеха се облаци прах, летяха гоблени и килими. От входа долетя хрущене, вих и сухият трясък на чупещи се като клонки гизарми.

Тронът, заедно със седналата на него Каланте, подскочи, понесе се като стрела през залата, удари се с грохот в стената и се разпадна. Каланте се стовари на пода, безпомощна като парцалена кукла. Ейст Туирсеах, едва удържайки се на крака, скочи към нея, прегърна я и я предпази с тялото си от летящите към стените и пода отломки.

Гералт, стиснал в юмрук медальона си, запълзя колкото се може по-бързо към Мишовур, който незнайно как се бе задържал на колене. Сега друидът вдигаше къса пръчка от глог, на чийто връх имаше череп на плъх. На стената зад гърба на друида със съвсем истински огън пламтеше гобленът, някога изобразявал обсадата и пожара в крепостта Ортагор.

Павета виеше. Въртеше се на място и с вика си удряше всичко и всички като с бич. Онези, които се опитваха да станат от пода, веднага падаха и започваха да се гърчат или се прилепваха към стената. Пред очите на Гералт огромен сребърен съд за сос с формата на лодка с много гребла и извит нос, изсвистя във въздуха и събори на пода опиталия се да се надигне воевода с трудно произносимото име. От гредореда на тавана се сипеше мазилка. Под тавана кръжеше масата, а вкопченият в нея Крах ан Крайт сипеше чудовищни проклятия.