Читать «Последното желание» онлайн - страница 56

— Онемяхте ли?

— Това е вещер — промърмори Нохорн.

— Е, и какво?

— Искаше да говори с теб.

— Е, и какво?

— Той е магьосник — обади се Петнайсетака.

— Не обичаме магьосниците — изръмжа Тавик.

— Спокойно, момчета — каза девойката. — Той иска да говори с мен, това не е престъпление. Продължавайте да си вършите работата. И без скандали. Утре е пазарен ден. Не искате вашите изстъпления да развалят панаира — толкова важно събитие в живота на това мило градче.

В настъпилата тишина се чу тихо, противно кикотене. Смееше се Циврил, все още разположил се небрежно на скамейката.

— Ти пък, Ренфри… — каза през смях полуелфът. — Важно… събитие!

— Млъквай, Циврил! Веднага!

Циврил спря да се смее. Веднага. Гералт не се учуди. В гласа на Ренфри прозвуча нещо много странно. Нещо, което напомняше за червените отблясъци от пожар върху мечовете, стоновете на ранени, цвиленето на коне и миризмата на кръв. Очевидно, останалите също си направиха подобни асоциации, защото дори загорялата кожа на Тавик пребледня.

— Е, белокоси — наруши тишината Ренфри, — да отидем в голямата зала и да се присъединим към кмета, с когото дойде тук. Предполагам, че и той иска да поговори с мен.

Щом ги видя, Цалдемейн, който чакаше на тезгяха, прекъсна тихия си разговор с кръчмаря, изправи се и скръсти ръце на гърдите си.

— Чуйте, госпожо — каза той твърдо, без да губи време за размяна на излишни любезности. — Знам от този вещер от Ривия какво ви е довело в Блавикен. Изглежда, сте обидена за нещо на нашия магьосник.

— Възможно е. И какво от това? — попита тихо Ренфри. Също не особено учтиво.

— За подобни обиди има градски и кастелански съдилища. При нас, в Лукоморието, всеки, който се опита да мъсти с меч за такива обиди, се смята за най-обикновен престъпник. Затова или утре сутринта ще се ометете от Блавикен заедно с черната си компанийка, или ще ви хвърля в някоя яма пре… как се казваше това, Гералт?

— Превантивно.

— Точно така. Разбрахте ли ме, госпожичке?

Ренфри пъхна ръка в торбичката на колана си и извади свит няколко пъти пергамент.

— Прочетете това, кмете, ако сте грамотен. И повече не ме наричайте „госпожичке“.

Цалдемейн взе пергамента, чете дълго време, а после го подаде безмълвно на Гералт.

— „До моите кметове, васали и свободни поданици — прочете вещерът на глас. — Уведомяваме всички и всеки, че Ренфри, крейденската княгиня, е на служба при нас и ни е много скъпа и че нашият гняв ще се стовари върху всеки, който реши да я възпрепятства. Аудоен, крал…“ Думата „възпрепятства“ се пише с „е“, но печатът изглежда истински.

— Защото си е истински — каза Ренфри и дръпна пергамента от ръцете му. — Предостави ми го Аудоен, вашият милостив господар. Затова не ви съветвам да ме възпрепятствате. Независимо от това как се пише думата, последствията могат да бъдат печални за вас. Няма да успеете да ме хвърлите в яма, уважаеми кмете. И не ме наричайте „госпожичке“. Не съм нарушила нито един закон. Засега.