Читать «Последното желание» онлайн - страница 54

— Напрегни си паметта, Стотник — каза Цалдемейн на кръчмаря, навеждайки се над тезгяха така, че да бъде чут сред глъчката. — Шест момъка и девойка, облечени в черни кожени дрехи, украсени със сребро по новиградската мода. Видях ги на бариерата. Отседнали са или при теб, или в „При Тунчик“.

Кръчмарят смръщи изпъкналото си чело, докато бършеше една халба с раираната си престилка.

— Тук са, кмете — каза най-накрая. — Казват, че са дошли за панаира, и всичките са с мечове, дори девойката. Облечени са в черно, както каза.

— Аха — кимна кметът. — Къде са сега? Нещо не ги виждам.

— В малката стаичка. Платиха със злато.

— Ще отида сам — каза Гералт. — Това не бива да се превръща в официално посещение, поне засега. Ще я доведа тук.

— Може би така ще е най-добре. Но внимавай. Не искам сбивания тук.

— Ще се постарая.

Песента на моряците, ако се съди по-честите нецензурни изрази, наближаваше грандиозния си край. Гералт отмести лекичко твърдата и лепкава от мръсотия завеса, прикриваща входа на стаичката.

На масата седяха шестима мъже. Момичето, което очакваше да види, не беше сред тях.

— Какво? — извика онзи, който го видя пръв. Беше плешив, а лицето му бе обезобразено от белег, минаващ през лявата вежда, основата на носа и дясната буза.

— Искам да се видя със Свраката.

От масата се надигнаха две еднакви фигури с еднакво безизразни лица, светли разрошени коси до раменете и еднакви черни кожени дрехи, лъщящи със сребърните си украшения. С еднакви движения близнаците вдигнаха от скамейката еднакви мечове.

— Спокойно, Вир. Седни, Нимир — каза човекът с белега, облегнал лакти на масата. — С кой казваш, че искаш да се срещнеш, братко? Коя е тази Сврака?

— Много добре знаеш за кого говоря.

— Кой е тоя? — попита полугол потен тип, с препасани на кръст ремъци на гърдите и налакътници с шипове. — Познаваш ли го, Нохорн?

— Не го познавам — отговори онзи с белега.

— Някакъв албинос — изкикоти се слаб и висок тъмнокос мъж, седнал до Нохорн. Нежните черти на лицето, големите черни очи и ушите с остри върхове издаваха, че е наполовина елф. — Албинос мутант, шега на природата. И такива ги пускат в кръчмите, сред порядъчните хора.

— Виждал съм го някъде — каза як тип със загоряло лице и оплетени на плитки коси. Гледаше злобно Гералт с присвитите си очи.

— Няма значение къде си го виждал, Тавик — каза Нохорн. — Чуй, братко, Циврил току-що страшно те обиди. Няма ли да го предизвикаш на дуел? Толкова скучно е тази вечер.

— Не, няма да го предизвикам — отговори спокойно вещерът.

— А мен ще ме предизвикаш ли, ако плисна по теб тази рибена чорба? — изкикоти се голият до кръста.

— Успокой се, Петнайсетак — каза Нохорн. — Щом е казал не, значи не. Засега. Е, братко, кажи, каквото имаш да кажеш, и се омитай. Имаш възможност да излезеш сам. Ако не се възползваш, прислугата ще те изхвърли.

— С теб нямам за какво да говоря. Искам да се видя със Свраката. С Ренфри.

— Чухте ли, момчета? — Нохорн погледна другарите си. — Той иска да се види с Ренфри. А може ли да узная защо, братко?