Читать «Последното желание» онлайн - страница 57

— Ако нарушиш дори най-дребния — Цалдемейн изглеждаше така, сякаш иска да я заплюе, — ще те хвърля в ямата заедно с твоя пергамент. Кълна се във всички богове, госпожичке. Да вървим, Гералт.

— А на теб, вещерю — докосна Ренфри ръката на Гералт, — искам да ти кажа още нещо.

— Не закъснявай за вечеря — подхвърли кметът през рамо. — Иначе Либуша ще се разсърди.

— Няма да закъснявам.

Гералт се облегна на тезгяха и загледа синьозелените очи на девойката, като си играеше с висящия на шията му медальон с вълча муцуна.

— Чувала съм за теб — каза тя. — Ти си Гералт от Ривия, белокосият вещер. Приятел ли ти е Стрегобор?

— Не.

— Това улеснява нещата.

— Не мисля. Нямам намерение да гледам отстрани.

Ренфри присви очи.

— Утре Стрегобор ще умре — рече тя тихо, отмятайки от челото си кичур от неравно подстриганите си коси. — Няма да е хубаво, ако си отиде и още някой.

— Да, и ако преди него умрат още няколко души. А аз не виждам друга възможност.

— Доста скромно казано.

— За да ме уплашиш, е необходимо нещо повече от думи, Сврако.

— Не ме наричай Сврако, не ми харесва. Работата е там, че аз виждам и други възможности. Струваше си да ги обсъдим, но какво да се прави — Либуша чака. Поне красива ли е тази Либуша?

— Това ли само имаше да ми кажеш?

— Не. Но сега иди. Либуша чака.

4

В стаичката му на тавана имаше някой. Гералт знаеше това още преди да наближи вратата и го разбра по едва доловимото вибриране на медальона. Изгаси газеничето, с което осветяваше пътя си по стълбището, измъкна кинжала от канията на ботуша си и го мушна отзад на колана си. Натисна дръжката на вратата.

В стаята беше тъмно. Но не и за вещер.

Преднамерено без да бърза, сякаш сънено, той пристъпи през прага и затвори вратата след себе си. В следващия момент, отблъсквайки се силно с крака, той се хвърли към човека, седнал на леглото му. Повали го на завивките, притисна го под брадичката с левия лакът и посегна към кинжала. Но не го измъкна. Нещо не беше наред.

— Не е зле за начало — приглушено рече неподвижно лежащата под него Ренфри. — Разчитах на това, но не очаквах, че ще се озовем в леглото толкова скоро. Бъди така любезен да махнеш ръката си от гърлото ми.

— Това си ти.

— Това съм аз. Слушай, има два варианта. Първият — да слезеш от мен и да поговорим. Вторият — да останем както сме, но искам да си сваля поне ботушите.

Вещерът избра първия вариант. Девойката си пое дъх, стана и си оправи косата и полата.

— Запали свещите. Не мога да виждам в тъмното като теб, а обичам да гледам събеседника си.

Тя — висока, слаба, гъвкава — се приближи до масата, седна и изпъна напред обутите си в ботуши крака. Като че ли нямаше оръжие.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Не.

— В такъв случай добре, че аз донесох със себе си — засмя се тя и остави на масата кожен мях и две кожени чаши.

— Почти полунощ е — каза студено Гералт. — Може ли направо да пристъпим към работа?

— Минутка само. Ето, пий. За твое здраве, Гералт.

— Подобно, Сврако.