Читать «Последното желание» онлайн - страница 158

А той изведнъж осъзна истината. Той знаеше. Знаеше каква е била тя някога. Какво помни тя, какво не може да забрави и с какво живее. Каква е била в действителност, преди да стане магьосница.

Защото го гледаха студените, пронизващи, зли и мъдри очи на гърбушка.

Той се ужаси. Не, не от осъзнаването на истината. Ужаси се от това, че тя чете мислите му и знае, че е отгатнал истината. И никога няма да му прости това. Той потисна вътре в себе си тази мисъл, уби я, изхвърли я от паметта си завинаги, безследно, изпитвайки при това огромно облекчение. Усещаше, че…

Таванът се продъни. Джинът, омотан в мрежите на вече гаснещите лъчи, се стовари право върху тях с ръмжене, изпълнено с ликуване и жажда за смърт. Йенефер се хвърли срещу него, от ръцете й бликаше светлина. Твърде немощна светлина.

Джинът раззина паст и протегна към нея лапите си. А вещерът изведнъж разбра какво иска.

И изрече желанието си.

15

Къщата експлодира, тухлите, гредите и дъските изхвърчаха нагоре сред облак от дим и искри. От прахта изплува джинът, огромен като хамбар. С ръмжене и тържествуващ кикот геният на Въздуха д’ийни, необвързан вече с никакви задължения и с ничия воля, описа три кръга над града, ликуващо откъсна иглата от кулата на кметството и се устреми към висините, отлетя, изчезна.

— Избяга! Избяга! — възкликна свещеникът Креп. — Вещерът постигна целта си! Геният отлетя! Вече не е заплаха за никого!

— Ах! — възкликна Ердил с искрено възхищение. — Какви живописни руини!

— По дяволите! — извика Лютичето и се долепи до стената. — Къщата се разпадна! Няма начин да има оцелели! Това ви го казвам аз, Лютичето!

— Вещерът Гералт от Ривия се пожертва, за да спаси града — тържествено изрече кметът Невил. — Ние не ще забравим подвига му, ще го почетем. Ще помислим за паметник…

Лютичето отръска от ръкава си парче тръстикова постелка, а от кафтана — мокра мазилка, погледна кмета и с няколко добре подбрани думи изказа мнението си за саможертвите, почестите, паметта и всички паметници на света.

16

Гералт се огледа. От дупката на тавана бавно се стичаха капки вода. Наоколо се търкаляха боклуци и потрошени дъски. По някаква странна случайност мястото, на което лежаха с Йенефер, беше съвсем чисто. Върху тях не се беше стоварила нито една греда или тухла. Сякаш ги бранеше невидим щит. Йенефер, леко поруменяла, седна до него и подпря ръце на коленете си.

— Вещерю, жив ли си? — попита тя и се закашля.

— Жив съм. — Гералт избърса прахта от лицето си и подсвирна.

Йенефер бавно се пресегна, докосна ръката му и нежно прокара пръсти по дланта му.

— Изгорила съм те…

— Дребна работа.

— Прости ми. Знаеш ли, джинът си отиде. Окончателно и безвъзвратно.

— Съжаляваш ли?

— Не особено.

— Ами хубаво тогава. Помогни ми да стана, моля те.

— Почакай — прошепна тя. — Ами твоето желание… Чух какво си пожела. Направо останах втрещена. Всичко друго очаквах, само. — Какво те накара да постъпиш така, Гералт? Защо… Защо аз?

— Не знаеш ли?

Тя се наведе, косите й докоснаха лицето му, ухаеха на люляк и касис, и изведнъж той проумя, че вече никога няма да забрави това ухание, това леко докосване, разбра, че никога вече няма да може да сравнява тези с останалите аромати и докосвания. Йенефер го целуна и той осъзна, че никога няма да пожелае други устни, освен тези — меки, влажни и сладки от червилото. Внезапно разбра, че от този миг за него ще съществува само тя, нейната шия, нейните ръце и гърди, надничащи под черната рокля, нейната нежна хладка кожа, с която не можеше да се сравни нито една от докосваните от него до този миг. Очите й бяха толкова близо, тези най-прекрасни на света теменужени очи, които, както той се страхуваше, щяха да станат за него… всичко. Той го знаеше.