Читать «Последното желание» онлайн - страница 160

— Вярно е — потвърди Ердил. — И аз я чух да стене. Сигурно ужасно страда. Къде отиваш, Хиреадан! Внимавай!

Елфът предпазливо надникна през прозореца със счупеното стъкло и моментално се отдръпна назад.

— Да се махаме — каза той кратко. — Да не им пречим.

— Значи и двамата са живи? Какво правят, Хиреадан?

— Да се махаме — повтори елфът. — Да ги оставим за малко сами. Нека си останат само тя, той и последното му желание. Да се отбием да ги почакаме в някоя кръчма, пък след малко и те ще дойдат при нас. И двамата.

— Ама какво правят там? — не миряса Лютичето. — Кажи де, да му се не знае!

Елфът се усмихна. Много, много тъжно.

— Не обичам гръмките думи — отвърна той. — Но с други думи това не може да се опише.

Гласът на здравия разум VII

1

На поляната, в пълно бойно снаряжение, без шлем, преметнал през рамо карминено червения плащ на Ордена, стоеше Фалвик. А до него, с кръстосани на гърдите ръце — набито брадато джудже с лисичи кожух и шлем с нашийник от железни брънки. Тайлес, без доспехи, с къса стегната камизола, бавно се разхождаше напред-назад, като от време на време размахваше оголен меч. Вещерът се огледа наоколо, спря коня си. Наколенниците, нагръдниците, налакътниците и плоските каски на обкръжилите поляната въоръжени с пики войници хвърляха отблясъци.

— Проклятие — измърмори Гералт. — Това можеше да се очаква.

Лютичето направи завой с коня и тихо изруга, когато видя воини с пики, препречили пътя им назад.

— Какво става, Гералт?

— Нищо. Затваряй си устата и не се меси. Ще се опитам някак да ги баламосам.

— Питам какво има? Отново приключение, така ли?

— Млъквай.

— Идеята да отидем до града си беше глупава простена трубадурът и погледна към извисяващите се над гората кулички на близкия храм. — Трябваше да си седим при Ненеке и да не си подаваме носа…

— Нали ти казах да млъкнеш? Ще видиш, всичко ще се оправи.

— Няма такива изгледи.

Лютичето имаше право. Такива изгледи нямаше. Тайлес продължаваше да крачи нервно и да размахва меча, без да ги поглежда. Войниците, подпрени на пиките си, гледаха мрачно и равнодушно, с израз на професионалисти, при които убийството не предизвиква усилено отделяне на адреналин.

Гералт и Лютичето слязоха от конете. Фалвик и джуджето бавно се приближиха.

— Вие оскърбихте благородния Тайлес, вещерю — изрече графът без предисловия и без изискваните от обичая приветствия. — А Тайлес, както вероятно си спомняте, ви хвърли ръкавица. На територията на храма не вървеше да настояваме, затова изчакахме да се пуснете от полата на жрицата. Тайлес ви чака. Длъжен сте да се биете.

— Длъжен съм, така ли?

— Да.

— А не ви ли се струва, господин Фалвик — с крива усмивка поде Гералт, — че благородният Тайлес ми оказва твърде голяма чест? Не съм имал удоволствието да бъда посветен в рицарско звание, а що се отнася до раждането, май ще е по-добре да не споменавам съпътстващите го обстоятелства. Боя се, че едва ли съм достоен… Какво се казваше в такива случаи, Лютиче?

— Недостоен съм да ви дам удовлетворение и да се срещна с вас на бойното поле — издекламира поетът, издувайки бузи. — Рицарският кодекс гласи…