Читать «Последното желание» онлайн - страница 156

— Това няма да трае дълго — каза мрачно свещеникът Креп. — Магическата светлина гасне, нишките ще се скъсат всеки миг. Заповядайте на хората да отстъпват, господин Невил! Там сега ще настане ад! Къщата ще се разпадне! Защо се смеете, господин Ердил? Та къщата е ваша. Какво толкова ви развесели?

— Застраховал съм съборетината за луди пари.

— С клауза за магически и свръхестествени случаи?

— Разбира се.

— Разумно, господин елф. Много разумно. Моите поздравления. Хора, спасявайте се. На който му е мил животът, да стои надалеч!

От домакинството на Ердил се раздаде оглушителен протяжен звук, блесна мълния.

Хората заотстъпваха назад, като се криеха зад уличните стълбове.

— Защо Гералт се навря там? — изохка Лютичето. — За чий дявол? Защо се запъна да спасява тая магьосница? Защо? По дяволите, Хиреадан, ти разбираш ли нещичко?

Елфът се усмихна тъжно.

— Разбирам, Лютиче. Разбирам.

10

Гералт отскочи и избягна поредната оранжево-огнена стрела, изхвърчала от пръстите на магьосницата. Тя очевидно се беше уморила, стрелите бяха слаби и бавни и за него не беше особено трудно да ги избягва.

— Йенефер! — извика той. — Успокой се! Разбери най-после какво ти говоря! Ти няма да можеш…

Не можа да довърши. От дланите на магьосницата изскочиха тънки червени мълнийки, впиха се в него на няколко места и направо го омотаха. Дрехите му засъскаха и забълваха пушек.

— Няма да мога, така ли? — процеди тя и се надвеси над него. — Сега ще видиш на какво съм способна. Достатъчно е да мируваш на пода и да не ми се пречкаш.

— Свали това от мен! — изръмжа той и се опита да се изтръгне от огнената паяжина. — Запалих се, по дяволите!

— Не мърдай — посъветва го тя, дишайки тежко. — Пари само когато мърдаш… Нямам повече време за тебе, вещерю. Поиграхме си — стига толкова, с хубавите работи не бива да се прекалява. Трябва да се заема с джина, че ще избяга…

— Да избяга? — изкрещя Гералт. — Ти си тази, която трябва да бяга! Джинът…Чуй ме, Йенефер. Трябва да ти призная нещо… Да ти кажа истината. Ще се смаеш.

11

Джинът рязко се дръпна, описа кръг, изопна нишките и помете куличката от къщата на Беау Берант.

— Как ръмжи само! — намръщи се Лютичето и инстинктивно се хвана за гърлото. — Ужас, как ръмжи! Май е адски бесен!

— Понеже е вбесен — изрече свещеникът.

Хиреадан му хвърли бърз поглед.

— Какво?

— Вбесен е — повтори Креп. — И в това няма нищо чудно. И аз бих побеснял, ако ми се беше наложило с точност да изпълня първото желание, което по случайност е било изречено от вещера…

— Какво? — извика смаяно Лютичето. — Гералт? Желание?

— Ами нали той е държал печата, с който джинът е бил затапен в шишето. Геният изпълнява неговите желания. Точно затова магьосницата не може да надвие джина. Обаче вещерът не бива да й казва за това, дори вече да се е досетил. Не бива и толкоз.

— По дяволите — измърмори Хиреадан. — Започвам да разбирам. Ключарят в подземието… Той се пръсна, защото…

— Това е било второто желание на вещера. Сега му остава още едно. Последното. Но, богове, той не бива да издава това на Йенефер!

12

Тя стоеше неподвижно, наведена над него, напълно нехаеща за джина, който се мяташе вързан над покрива на кръчмата. Къщата се клатеше, от тавана се сипеше вар, мебелите се плъзгаха по пода с трескаво потреперване.