Читать «Последното желание» онлайн - страница 147

— Този.

Другите двама сграбчиха Гералт, вдигнаха го като мръсен парцал и го долепиха до стената. Крадците се свиха в ъгъла, дългоносият старец се зарови в сламата. Хиреадан понечи да скочи, но падна върху сламеника и пълзешком се запримъква назад, принуден от опрения в гърдите му къс легионерски меч. Стражът с голата глава спря пред вещера, нави ръкави и заразтрива китката си.

— Господин съветникът Лавронос нареди да те питаме как се чувстваш в нашата яма? — каза той. — Дали не та липсва нещо? Или може би ти е студено, а?

Гералт не сметна за нужно да му отговаря. Не можеше и да рита, понеже стражите от двете му страни го бяха настъпили с тежките си обуща. Плешивият с къс замах заби юмрук под лъжичката му. Напрягането на мускулите не помогна на Гералт. Поемайки си с усилие въздух, известно време вещерът разглежда катарамата на собствения си колан, след което стражите отново го изправиха.

— Значи от нищо нямаш нужда? — продължаваше да бърбори плешивият. Дъхът му вонеше на лук и на развалени зъби. — Господин съветникът ще се зарадва, че не се оплакваш.

Вторият удар уцели същото място. Вещерът се закашля и със сигурност щеше да повърне, ако имаше какво. Плешивият се извърна настрани. Вдигна другата ръка. Фрас! Гералт пак заби поглед в катарамата. Колкото и да беше странно, над нея не се беше образувала дупка, през която да се вижда стената.

— Е, какво? — Плешивият леко отстъпи назад с явното намерение да замахне по-силно. — Няма ли никакви желания? Понеже господин Лавронос нареди да те питаме. Какво мълчиш? Да не ти се преплете езикът? Сега ще го разплетем. Фрас!

Гералт и този път не изгуби съзнание. А щеше да е добре, защото вътрешните му органи можеха да му потрябват за нещо и по-нататък. Но за да изпадне в безсъзнание, трябваше да накара плешивия да…

Стражът плю, озъби се и отново замасажира юмрука си.

— Е? Някакви желания?

— Имам едно… — простена вещерът, надигайки с мъка глава. — Да се пръснеш дано, кучи сине.

Плешивецът проскърца със зъби, направи крачка назад и този път замахна така, както Гералт искаше. Целеше се в главата му. Обаче удар не последва. Стражът изведнъж издаде бълбукащи звуци, като на пуяк, хвана се с ръце за корема, зави и заръмжа от болка…

И се пръсна.

7

— И какво да ви правя сега?

Потъмнялото небе се разцепи от ослепителната стрела на мълнията и след кратка пауза протяжно се обади гръмотевицата. Пороят набираше мощ от дъждовния облак, който бавно плуваше над Ринда.

Гералт и Хиреадан седяха на пейката под големия гоблен, изобразяващ Пророка Лебед, пасящ овце, и мълчаха, скромно свели очи. Кметът Невил нервно кръстосваше из стаята, пръхтеше и сумтеше бясно.

— Вие, смотани магьосници! — изведнъж избухна той, заковавайки на място. — Не обичате моя град, а? Да не би той да е единствен на тоя свят, а?

Елфът и вещерът мълчаха.

— Каква е тази работа… — Кметът се задави. — Защо ключарят… Сплескан като домат! На пихтия! Това е нечовешко!

— Нечовешко и безбожно — заприглася му присъстващият в канцеларията на кметството свещеник Креш. — Толкова нечовешко деяние, че всеки глупак ще се досети кой стои зад стореното. Да, господин кмете. Ние и двамата познаваме Хиреадан, пък на тоя, дето се представя за вещер, не би му стигнала Сила така да размаже ключаря. Всичко е работа на Йенефер, омразната на всички богове вещица!