Читать «Последното желание» онлайн - страница 127

Анджей Сапковски

Вещерът се усмихна.

— Започна се с това, че нямахме какво да ядем с Лютичето и решихме да наловим риба.

— Да разбирам ли, че вместо риба си хванал Йенефер?

— Не съвсем. Ще ти разправя как стана. Но след вечерята, ако не възразяваш. Леко огладнях.

— Тогава да вървим. Взех всичко, каквото трябваше.

Вещерът тръгна към изхода, като пак огледа пещерната оранжерия.

— Ненеке?

— Какво?

— Половината от тукашните растения не се срещат никъде другаде по света. Не греша, нали?

— Не грешиш. Повече от половината.

— И по каква причина?

— Ако ти кажа, че причина за това е милостта на богинята Мелителе, сигурно ще ти се стори недостатъчно?

— Най-вероятно — да.

— Така си и знаех — усмихна се Ненеке. — Разбираш ли, Гералт, нашето ярко слънце все още свети. Но вече не толкова силно като преди. Ако искаш, почети книги по въпроса. А ако не ти се губи време за четене, може би ще ти е достатъчно да ти кажа, че кристалът на таванските прозорци действа като филтър. Той пресява убийствените лъчи, които все повече се множат в слънчевата светлина. Ето защо тук живеят растения, които не се срещат в естествени условия никъде другаде по света.

— Разбрах — кимна вещерът. — Ами ние, Ненеке? Как стоят нещата с нас? Нали същото слънце свети и за нас? Не трябва ли и ние да се изпокрием под такива стъкла?

— По принцип би трябвало — въздъхна жрицата. — Обаче…

— Обаче какво?

— Обаче вече е късно.

ПОСЛЕДНОТО ЖЕЛАНИЕ

1

Сомът показа мустакатата си глава, дръпна яко, заподскача, запени водата, блесна белият му корем.

— Внимавай, Лютиче! — изкрещя вещерът, забил токове в мокрия пясък. — Дръж го, дявола…

— Държа го… — изпъшка поетът. — Брей, че чудовище, майчице! Не риба, а левиатан! О, богове, голямо ядене ще падне!

— Охлаби, охлаби, че ще скъса канапа!

Сомът се стрелна към дъното, после запраши надолу по течението, към завоя на реката. Канапът изсвистя, ръкавиците на Лютичето и Гералт запушиха.

— Дърпай, Гералт! Не отпускай, ще се омотае в корените!

— Канапът ще се скъса!

— Няма! Дърпай!

Те се напънаха и задърпаха. Канапът пореше водата със свистене, вибрираше, разпръскваше капки вода, искрящи като разтопен живак под лъчите на изгряващото слънце. Внезапно сомът изплува от дълбокото, закръжи под самата водна повърхност и канапът се поразхлаби. Двамата рибари бързо се заловиха да придърпват улова към брега.

— Ще го опушим — каза Лютичето задъхано. — Караме го в селото и заръчваме да го опушат. А главата — за рибена чорба!

— Внимавай!

Усетил се на плиткото, сомът изскочи от водата до средата на дългото си два сажена тяло, тръсна глава, изпляска с плоската си опашка и рязко се гмурна към дълбокото. Ръкавиците отново запушиха.

— Дърпай! Вади го на брега, проклетника!

— Канапът няма да издържи! Давай, Лютиче!

— Не се бой, ще издържи! А главата… на чорба…

Отново придърпай близо до брега, сомът се развъртя и се зае бясно да дърпа канапа, сякаш за да покаже, че няма да позволи толкова лесно да го сложат в казана. Пръските се вдигнаха на сажен височина.

— Ще продадем кожата… — Почервенял от зор, забил пети в пясъка, Лютичето дърпаше канапа с две ръце. — А мустаците… С мустаците ще направим…