Читать «Последното желание» онлайн - страница 129

Димът запулсира и се скупчи на кълбо с неправилна форма пред главата на поета. После се превърна в гротескна глава без нос, с огромни очища и подобие на клюн. Беше около сажен широка.

— Джине — каза Лютичето и тропна с крак, — аз те освободих и занапред аз ще съм ти господар. Имам следните желания…

Главата изщрака с клюна, който не беше никакъв клюн, а нещо като увиснали, деформирани устни, които непрекъснато променяха формата си.

— Бягай — изкрещя вещерът. — Бягай, Лютиче!

— Желанията ми — продължи Лютичето — са следните. Първо, трубадурът от Цидарис Валдо Маркс да получи удар колкото се може по-скоро. Второ, в Цаелф живее графската дъщеря Виргиния, която не пуска на никого. Нека ми пусне. Трето…

Никой никога нямаше да научи какво е третото желание на Лютичето. Чудовищната глава изстреля две ужасяващи лапи, които стиснаха барда за гърлото и той захриптя.

Гералт се озова с три скока до главата и я посече със сребърния меч в посока от ухото към средата на лицето. Въздухът засвистя, главата запуши и рязко наедря, удвоявайки размера си. Страховитата уста също се уголеми значително, отвори се, изщрака с челюсти и от нея се чу писък, след което лапите придърпаха съпротивяващия се поет и го притиснаха към земята.

Вещерът направи с пръсти Знака Аард и насочи към главата цялата енергия, която бе успял да концентрира. Енергията се превърна в ослепителен лъч и удари право в целта. Разнесе се такъв гръм, че на Гералт му забучаха ушите, а върбите зашумяха от ударната вълна. Чудовището изръмжа и се изду още повече, но пусна поета. Изви се нагоре, направи кръгче и отлетя към водната повърхност, размахвайки лапи.

Вещерът се хвърли да издърпа проснатия на земята бард и в същия миг пръстите му напипаха нещо кръгло, засипано с пясък.

Това беше месингов печат със знака на пречупен кръст и с деветолъчка.

Увисналата над реката глава вече беше нараснала колкото копа сено, а зейналата пищяща паст наподобяваше вратник на обор със средна големина. Чудовището изпъна лапи и атакува.

Като не знаеше какво да направи, Гералт стисна печата в юмрук, изпъна ръка към нападателя и изкрещя краткото заклинание за прогонване на зли духове, на което го беше научила навремето една жрица. За пръв път прибягваше към тази формула, защото принципно не вярваше в суеверия. Ефектът надмина всичките му очаквания.

Печатът изсъска, нажежи се и опари дланта му. Гигантската глава замръзна над водата. Повися така минута-две, после нададе вой, заръмжа и се превърна в пулсиращо кълбо дим, в огромен, вихрено въртящ се облак. Изстреля се с писък шеметно нагоре по течението на реката, чертаейки по водната повърхност ситно надиплена ивица. След броени секунди се изгуби в далечината, а водата още известно време донасяше ехото на постепенно стихващия й вой.

Вещерът се приведе към поета, който беше коленичил на пясъка.

— Лютиче? Жив ли си? Лютиче, какво ти е, по дяволите?

Поетът заклати глава, размаха ръце и отвори уста да изкрещи. Гералт се намръщи и примижа — Лютичето беше надарен с добре школуван звучен тенор, който при силна уплаха можеше да достигне невероятна височина. Ала от гърлото на барда се отрони само тихо хриптене.