Читать «Последното желание» онлайн - страница 116

Високият елф с украсената с пъстри пера салтамарка взе от ръцете й камата и се доближи до удържания от другите елфи вещер. Подсмихна се и вдигна оръжието. Гералт го виждаше като през червена мъгла, кръвта, която се стичаше от раната на челото му, влизаше в очите му.

— Не — заблея Торкве, с един скок се озова при елфа и увисна на ръката му. — Не го убивай! Недей!

— Воерле, Ванадайн — разнесе се изведнъж звучен глас. — Квес аен? Цаелм, евелиен! Галар!

Гералт извърна глава, доколкото му позволяваше стисналата косите му ръка.

На полянката се появи снежнобял кон с дълга грива, която изглеждаше мека като свила, като женски коси. Косата на ездача в богато украсеното седло имаше същия цвят и беше прихваната на челото с препаска, обсипана с изумруди.

Торкве се втурна с блеене към коня, хвана стремето и заля беловласия елф с поток от думи. Сейдхето го прекъсна с властен жест и скочи от седлото. Отиде при Торувел и внимателно сне от лицето й окървавената кърпа. Торувел изохка сърцераздирателно. Сейдхето поклати глава, обърна се и се приближи до вещера. Черните му пламтящи очи, светещи като звезди на бледото му лице, бяха заобиколени от сини кръгове, сякаш не бе мигвал няколко нощи подред.

— Дори вързан, пак хапеш — промълви тихо той на обикновения език, без акцент. — Като василиск. Ще си направя съответните изводи.

— Торувел започна първа — изблея дяволът. — Тя го изрита, както беше вързан, сякаш е полудяла…

Елфът му направи жест да замълчи, даде кратка заповед на другите и те замъкнаха вещера до един бор и го вързаха с ремъци за дънера му. След това насядаха до лежащата Торувел и я скриха от очите на вещера. Гералт чу как тя внезапно извика, мятайки се в ръцете им.

— Не исках да стане така — рече дяволът, който все още стоеше до пленниците. — Не исках, човеко. Не знаех, че ще се появят точно когато ние… След като те зашеметиха и вързаха приятеля ти, аз ги помолих да ви оставят сред хмела, обаче…

— Те не са можели да оставят свидетели — измърмори вещерът.

— Може пък да ни оставят живи? — простена Лютичето. — Може пък да не ни…

Торкве мълчеше, подсмърчайки с мекия си нос.

— Проклятие… — отново застена поетът. — Ще ни убият ли? Каква е тая работа, Гералт? На какво сме станали свидетели?

— Нашият рогат приятел изпълнява специална мисия в Долината на цветята. Нали, Торкве? По заповед на елфите краде семена, фиданки, разсад, земеделски познания… Още какво, дяволе?

— Каквото успея — изблея Торкве. — Всичко, каквото поискат. Обаче кажи ми какво не искат? Те гладуват в планините, особено през зимата. И хабер си нямат от земеделие. Докато се научат да отглеждат животни и птици, докато покълне нещо в градинките им… Те нямат време за тези работи, човеко.

— Хич не ме интересува имат ли време! Аз нещо да съм им направил? Лично аз? — изстена Лютичето. — Какво лошо съм им направил?

— Помисли си добре — каза безшумно доближилият се до тях белокос елф — и може би сам ще си отговориш.

— Той просто отмъщава за всички несправедливости, които хората са причинили на елфите — усмихна се накриво вещерът. — Все едно му е на кого ще отмъсти. Изобщо не се заблуждавай от благородната външност и изискания говор, Лютиче. Той с нищо не е по-различен от оная чернооката, която ни риташе. Изпитва нужда да излее върху някого безсилието и омразата си.