Читать «Последното желание» онлайн - страница 115

Елфката се изправи.

— С тебе вече си доставих това удоволствие, когато ръцете ти не бяха вързани — каза тя. — Аз съм тази, която те помете с коня и те фрасна по муцуната. Знай, че точно аз ще те довърша, когато му дойде времето.

Той не отговори.

— С най-голяма охота бих те убила, докато те гледам в очите — продължи елфката. — Но страшно вониш, човеко. Ще те довърша с лъка.

— Твоя воля — сви рамене вещерът, доколкото му позволяваха въжетата. — Както искаш, благородна Аен Сейдхе. Ще трябва да улучиш неподвижна, вързана мишена.

Елфката се изправи над него, широко разкрачена, и се наведе. Зъбите й блеснаха.

— Ще улуча — изсъска тя. — И то където си поискам. Но бъди сигурен, че няма да умреш от първата стрела. Нито от втората. Ще се постарая да те подредя така, че да усетиш как умираш.

— Не се доближавай толкова — намръщи се той. — Страшно вониш, Аен Сейдхе.

Елфката отскочи назад, засили се и го изрита в бедрото. Гералт се сви, предвиждайки къде ще попадне следващия ритник. Успя, но получи такъв удар в крака, че зъбите му изтракаха.

Другият елф съпровождаше всеки удар с отсечени акорди на лютнята.

— Остави го, Торувел — заблея дяволът. — Побърка ли се? Галар, кажи й да престане!

— Тхаес! — изкрещя бясно Торувел и ритна още веднъж вещера. Високият Сейдхе дръпна силно струните и едната се скъса с протяжен стон.

— Стига! О, богове, стига вече! — изкрещя Лютичето и се замята, овързан с въжетата. — Защо се гавриш с него, глупава девойко! Оставете ни на мира! А ти стига си мъчил лютнята, чуваш ли?

Торувел се извърна към него със злобна гримаса на напуканите устни.

— Музикант! — измърмори тя. — Виж го ти, човек, пък музикант! На лютня ще ми свири!

Тя мълчаливо изтръгна инструмента от ръцете на високия елф, строши го със замах в дънера на бора и запокити оплетените със струни парчета върху гърдите на Лютичето.

— За тебе е свирнята с овчарски рог, дивако, а не на лютня!

Поетът пребледня като мъртвец, устните му затрепериха. Гералт, усетил надигащ се нейде отвътре студен гняв, привлече с поглед черните очи на Торувел.

— Какво ме зяпаш? — изсъска елфката и се наведе. — Мръсно човекоподобно! Искаш ли да ти избода гадните зеници?

Огърлицата надвисна над вещера. Той се напрегна, надигна се рязко, захапа огърлицата и я дръпна силно, свивайки нозе и извръщайки се на хълбок. Торувел изгуби равновесие и се стовари отгоре му. Гералт се мяташе във въжетата като изхвърлена на брега риба, затисна с тялото си елфката, отметна главата си така, че вратните му прешлени изпукаха, и с все сила я халоса с чело в лицето. Торувел започна да вие и се задави.

Отделиха го грубо от нея, като го влачеха за дрехите и косата. Вдигнаха го, някой го халоса и той усети как нечии пръстени раздират скулата му. Гората пред очите му се разлюля. Видя как Торувел се изправя на колене, от носа и устата й течеше кръв. Елфката изтръгна камата от ножницата, приведе се, но изведнъж избухна в ридания, хвана се за лицето и отпусна глава на коленете си.