Читать «Последното желание» онлайн - страница 114

— И още нещо — каза Галар. — Разбери най-после каква е същината на това тяхно триполно земеделие.

Вещерът предпазливо надигна глава и се опита да се извърне на една страна.

— Гералт… — дочу той нечий шепот. — Свести ли се?

— Лютиче — отвърна вещерът, също шепнешком. — Къде сме… Какво става с нас…

Вместо отговор Лютичето простена тихо. Гералт не издържа, напъна се и се обърна на хълбок.

Насред поляната стоеше дяволът, чието име вещерът вече бе научил — Торкве. Беше зает да товари чували, кошници и дисаги на гърбовете на конете. Помагаше му висок слаб мъж, който трябваше да е Галар. Същият, като долови шума от движението на вещера, се обърна. Черната му коса забележимо преливаше в тъмносиньо. На ъгловатото му лице пламтяха големи очи. Ушите му бяха заострени в горния край.

Галар беше елф. Елф от планините. Чистокръвен Аен Сейдхе — представител на Стария народ.

Галар не беше единственият елф в полезрението на Гералт. На края на поляната седяха още шестима. Единият беше зает да тършува из дисагите на Лютичето, а другият дрънкаше на лютнята на трубадура. Останалите се бяха скупчили при развързания чувал и нагъваха ряпа и моркови.

— Ванадайн, Торувел — каза Галар и кимна по посока на пленниците. — Вердан! Ен’л!

Торкве подскочи и заблея.

— Не, Галар! Не! Филавандрел забрани! Забрави ли?

— Не, не съм. — Галар преметна два овързани чувала през гърба на коня. — Но трябва да се провери дали не са разхлабени примките.

— Какво искате от нас? — простена Лютичето, когато единият от елфите го притисна с коляно в гърба и започна да проверява дали е завързан достатъчно здраво. — Защо ни вързахте? За какво сме ви? Аз съм Лютичето, пое…

Гералт чу шум от удар и се обърна се, извивайки врат.

Застаналата над Лютичето елфка също беше черноока и с гарваново черна коса, само че при слепоочията й бяха сплетени две тънки плитки. Носеше къса кожена салтамарка, нахлузена върху пусната свободно риза от зелен сатен и тесен копринен панталон, втъкнат в ботуши за езда. Около бедрата й бе завързана шарена кърпа.

— Кве глосе? — попита тя, гледайки вещера и поклащайки небрежно дръжката на дългата кама, окачена на колана й. — Кве л’ен павен ел’еа?

— Нел’еа — възрази й той. — Т’еен павен, Аен Сейдхе.

— Чу ли това? — извърна се тя към другаря си, високия Сейдхе, който явно нямаше никакво намерение да проверява въжетата на Гералт и с израз на пълно безразличие на издълженото си лице продължаваше да дрънка на лютнята на Лютичето. — Чу ли, Ванадайн? Човекоподобното умее да говори! При това нагло!

Сейдхето сви рамене. Украсяващите салтамарката му пера изшумоляха.

— Още един повод да му запушиш устата, Торувел.

Елфката се наведе над Гералт. Имаше дълги мигли, неестествено бледа кожа и напукани от вятъра устни. Носеше огърлица от обработени парченца златист бронз, нанизали на ремъче, опасващо няколко пъти шията й.

— Я кажи нещо, човекоподобно — изсъска тя. — Да видим на какво е способна твоята свикнала да лае уста.

— Трябва ти повод, така ли? — Вещерът с усилие се обърна по гръб и изплю пясъка. — Да удариш един вързан. Без повод не можеш ли? Видях вече, че това е удоволствие за теб. Хайде, достави си го.