Читать «Последното желание» онлайн - страница 108

— Еее… Да се следи обаче трябва, ведмак да не докоснеш, за да не хванеш краста. От него и девойките да криеш, защото ги желае прекалено…

— А, точно попадение — засмя се поетът, а Лил, както се стори на Гералт, съвсем леко се усмихна.

— … той също е за злато алчен — продължаваше да говори бабката, присвила очи. — За випер повече от грош сребро не давай, най-много грош и половина. За котолак му дай два гроша, а за вампир — тогава може четири…

— Имало е и такива времена — промърмори вещерът. — Благодаря ти, бабо. А сега ни покажи къде пише за дявола и изобщо пише ли нещо за дяволи в тази книга. Интересно ми е да науча повече, да узная какъв метод сте използвали против това страшило.

— Внимавай, Гералт — засмя се Лютичето. — Започваш да използваш думи от техния диалект. Заразно е.

Бабата, сдържайки с усилие треперенето на ръката си, обърна няколко страници. Вещерът и поетът се наведоха над масата. Наистина, на гравюрата беше вече познатият им хвърляч на топчета, опашат и зловещо ухилен.

— Дявол — изрецитира бабата. — Силван или рокита също е наричан. Животни и домашни птици краде умело, пакостлив е. Да го прогониш от полето ако искаш.

— Е? — подкани я Лютичето.

— … Вземи в едната шепа горски орех и топчета железни в другата. Две делви — едната с мед, а другата — с катран. Калъп сапун, парче извара. И нощем отиди, където дяволът седи, и да ядеш от орехите започни. Когато дойде орехи да ти поиска, железни топчета му дай…

— Чумата да ви тръшне! — възкликна Лютичето. — Да ви вземат дяволите!

— Тихо — каза Гералт. — Бабо, продължавай.

— … Когато зъбите си изпочупи, ще дойде дяволът, ще те завари да ядеш меда. Катран му дай и почвай да ядеш извара. Ще чуеш скоро как отвътре дяволът бълбука, но се прави, че нищичко не чуваш. След малко ще поиска дяволът извара, а ти му дай сапуна. И няма след сапуна дяволът да издържи…

— Стигнахте ли до сапуна? — попита Лютичето, обръщайки се към Дхун и Копривка.

— Къде ти — отвърна Копривка. — Само до топчетата. Така ни погна, след като ги опита…

— А кой ви е казал да му давате толкова много топчета? — изкикоти се Лютичето. — В книгата си пише: една шепа. А вие сте му дали цяла торба с топчета. Дали сте му муниции за две години напред на това страшило!

— Внимавай — усмихна се вещерът. — Започваш да използваш думи от техния диалект. Заразно е.

— Благодаря.

Гералт вдигна глава и погледна бързо в очите застаналата до старицата девойка. Лил не извърна поглед. Очите й бяха ясни и много дълбоки.

— Защо принасяте в жертва на дявола зърно? Ясно е, че той е типично тревопасно. Не яде зърно.

Лил не отговори.

— Зададох ти въпрос, момиче. Не се бой, от разговора с мен няма да хванеш краста.

— Не я питайте за нищо, господине — каза Копривка с безпокойство. — Лил… тя е… странна. Няма да ви отговори, не я карайте.

Гералт не откъсваше очи от Лил, а тя продължаваше да го гледа. Вещерът усети, че го побиват тръпки.

— Защо не тръгнахте срещу дявола с колове и вили? — повиши глас той. — Защо не сложихте капани? Стига да бяхте поискали, тоя козел така щеше да си плюе на копитата, че нямаше да може да се спре. Предупредихте ме, че не трябва да го убивам. Защо? Ти им забрани, нали, Лил?