Читать «Последното желание» онлайн - страница 106

Съществото подскочи и замахна рязко с ръка. Лютичето изрева и се озова седнал на пътечката, хванал челото си. Съществото заблея и замахна отново. Нещо изсвистя покрай Гералт.

— Вземете си топчетата! Беее!

Метално топче с диаметър един дюйм удари вещера по рамото, друго уцели Лютичето по окото. Поетът изруга цветисто и хукна да бяга. Гералт не чака повече и се втурна подире му, а железните топчета продължаваха да свистят над главите им.

— Ух! Ух! Беее! — викаше рогатият, подскачайки. — Ще ви дам аз на вас едни топчета! Шегаджии смотани!

Във въздуха изсвистя поредното топче. Лютичето изруга още по-мръсно и се хвана за задника. Гералт скочи настрани, към конопа, но не можа да се изплъзне от снаряда, който го удари в плешката. Трябваше да се признае, че дяволът имаше доста точен мерник и, изглежда, разполагаше с неизчерпаем запас от топчета. Вещерът, обикалящ между растенията, чу отново триумфалното блеене и в следващия миг — ново изсвистяване, ругатня и тропота на бягащия поет.

А после настана тишина.

4

— Знаеш ли, Гералт — Лютичето сложи на челото си охладена във ведро с вода подкова, — не очаквах такова нещо. Някакво рогато плашило с козя брада, един космат козел да те погне, сякаш си някакъв сополанко. Ама здравата ме нацели по челото. Виж каква цицина!

— За шести път ми я показваш. От това не става по-малка.

— Благодаря за съчувствието. А аз си мислех, че с теб ще съм в безопасност!

— Не съм те молил да идваш с мен в конопа. Виж, да си държиш мръсния език зад зъбите, те помолих. Не ме послуша — сега ще търпиш. И замълчи, ако можеш, защото те идват.

В стаята влязоха Копривка и едрият Дхун. Зад тях ситнеше белокоса сбръчкана старица, придружена от светлокоса и изумително слаба девойка.

— Уважаеми Дхун и уважаеми Копривка — започна вещерът без встъпления, — преди да тръгнем, ви попитах дали сте предприемали нещо по отношение на този ваш дявол. Вие казахте, че не сте. Имам основания да смятам, че не е било точно така. Чакам обяснение.

Селяните си размениха няколко думи, после Дхун се изкашля в юмрука си и пристъпи напред.

— Прав сте, господине. Молим за прошка. Излъгахме, защото ни беше срам. Искахме сами да надхитрим дявола, да го прогоним надалеч…

— По какъв начин?

— Тук, в Долината — изрече бавно Дхун — и по-рано са се появявали страшила. Летящи дракони, земни виюни, бурдалаци, вампири, огромни паяци и разни змии. И винаги сме търсели съвети срещу тези гадини в нашата книга.

— Каква е тази книга?

— Покажи книгата, бабо. Книгата, казвам! Книгата! Ох, ще ме подлуди! Глуха е като пън! Лил, кажи на бабата да покаже книгата.

Светлокосото момиче измъкна книгата от сбръчканите пръсти на бабата и я подаде на вещера.

— В тази книга — продължи Дхун, — която се съхранява в нашия род от незапомнени времена, са описани начините на съпротива срещу всякакви чудовища, магии и чудесии, които е имало, има и ще има на света.