Читать «Последното желание» онлайн - страница 107

Гералт взе в ръка дебелото томче, по което се бе образувал мазен слой. Девойката продължаваше да стои пред него, като не спираше да приглажда престилката си. Беше по-голяма, отколкото му се бе сторила отначало — заблуди се от нежното телосложение, толкова различно от едрите тела на другите селски девойки на нейната възраст.

Той сложи книгата на масата и обърна тежката дървена корица.

— Погледни тук, Лютиче.

— Първите Руни — заключи бардът, като надничаше иззад рамото му и все още притискаше подковата към челото си. — Най-древната писменост, която се е използвала преди въвеждането на съвременната азбука. Произхожда от руните на елфите и от йероглифите на джуджетата. Синтаксисът е забавен, но така са говорили някога. Интересни гравюри и цветове. Такова нещо не се среща често, Гералт, а дори и да се среща, е в библиотеките на храмовете, а не в селата на края на света. Откъде имате това, уважаеми господа? Да не искате да кажете, че умеете да четете? Бабо, ти умееш ли да четеш Първите Руни? Изобщо можеш ли да четеш каквито и да е руни?

— Каквооо?

Светлокосата девойка се наведе към бабата и й прошепна нещо на ухото.

— Да чета? — Старицата се усмихна и оголи беззъбите си венци. — Не, златнички мои, не са ме учили на това.

— Обяснете ми — изрече Гералт студено, обръщайки се към Дхун и Копривка, — как ползвате книгата, като не умеете да четете руните?

— Най-старата баба в селото винаги знае какво има в книгата — каза навъсено Дхун. — А когато й дойде времето да си ходи, предава това, което знае, на някоя по-млада. Сами виждате, че на нашата баба вече й е време. Затова започна да учи Лил. Но засега още бабата знае по-добре какво има в книгата.

— Стара вещица и млада вещица — промърмори Лютичето.

— Ако съм разбрал правилно — каза Гералт недоверчиво, — бабата знае цялата книга наизуст. Така ли е? Бабо?

— Не цялата, къде ти — отговори старицата, отново с помощта на Лил — Само това, което е около картинките.

— Аха. — Гералт отвори наслуки. Върху овехтялата хартия бе изобразена петниста свиня с рога във формата на лира. — Я ни кажи, бабо, какво пише тук?

Бабата замляска, гледайки гравюрата, затвори очи и изстреля:

— Рогат тур или таурус — изстреля тя. — Погрешно зюбра от невежите наричан. Рога има и с тях боде…

— Достатъчно. Много добре. — Вещерът обърна няколко слепени страници. — А тук?

— Похмурници и планетници разни. Или дъжд изливат, или вятър веят, или мълнии мятат. Ако пожелаеш реколтата от тях да съхраниш, железен нож вземи и да е нов, три лота миши изпражнения, мас от сива чапла…

— Добре, браво. Хм… А тук? Какво е това?

Гравюрата изобразяваше разчорлено страшилище на кон с огромни очи и още по-големи зъби. В дясната си ръка държеше меч със солидни размери, а в лявата — кесия с пари.

— Ведмак — каза бабата. — Някои вещер го наричат. Да се вика е опасно. Само като е необходимо, когато нищо вече не може да се стори против чудовища и твари разни, ведмак тогава само ще се справи. Да се следи обаче трябва…

— Достатъчно — прекъсна я Гералт. — Добре, бабо. Благодаря.

— Не, не — запротестира Лютичето с ехидна усмивка. — А по-нататък какво е? Много интересна книжка! Продължавай, бабо, продължавай!