Читать «Пренощува облачето златно» онлайн - страница 2

Анатолий Приставкин

И — да вдишаш, не с гърди, с корем да вдишаш опияняващия, зашеметяващия аромат на хляб…

И толкоз! Нищо повече!

За никакви трошици, които не може да не остават след струпаните, след хрупкаво отъркалите грапавите си хълбоци самунчета — не мечтаеха. Нека ги излапат избраните, да им е сладко! Принадлежат им по право!

Но както и да се лепяха по обкованите с ламарина врати на хлеборезачницата, това не можеше да замени на братя Кузмини фантасмагоричната картина, която се пораждаше в главите им — ароматът не проникваше през ламарината.

А да се озоват зад тази врата по редовния път нямаха ни капчица надежда. Това бе абстрактна фантастика, а братята бяха реалисти. Впрочем и конкретната мечта не им беше чужда.

И ето до какво докара тази мечта Колка и Сашка през зимата на четирийсет и четвърта година: да влязат в хлеборезачницата, в царството на хляба, по какъвто и да е начин… По какъвто и да е.

През тези особено безрадостни месеци, когато беше невъзможно да се намери измръзнал картоф, за троха хляб пък да не говорим, те просто нямаха сили да минават покрай къщичката, покрай железните врати. Да минеш и да знаеш, почти живописно да си представиш как там, зад сивите стени, зад мътния, но също осигурен с решетка прозорец действуват избраните, с ножа и везните. И кълцат, режат, мачкат клисавия недопечен хлебец, изсипват с шепа в устата си топлите възсолени трохи, а по-едрите късчета запазват за главатаря.

Слюнки кипваха в устата. Присвиваше те коремът. Главата ти се размътваше. Дощяваше ти се да завиеш, да закрещиш и да блъскаш, да блъскаш по тази желязна врата, да отключат, да отворят, да разберат най-сетне: нали и ние искаме! Пък после, ако щат, в карцера да те пратят, където щат… Да те накажат, да те набият, да те убият… Ама първо да ти покажат, поне от вратата, как той, хлябът, е струпан като планина, като връх, като Казбек върху изпокълцаната от ножовете маса… Как мирише!

Тогава вече ще може да се живее. Тогава ще има вяра. Щом хлебецът е цяла планина, значи светът съществува… И може да се търпи, и да се мълчи, и още да се живее.

А от мъничката дажбица, дори с добавката, забучена на нея с клечка, гладът не намаляваше. Усилваше се.

Веднъж една глупава учителка захвана да чете на глас откъс от Толстой, в тоя откъс остаряващият Кутузов през войната яде пиле, яде с досада, почти, с отвращение дъвче коравото крилце…

Тази сцена вече се видя на децата прекалено фантастична! Ама че измишльотини! Крилце не му се ядяло! Че те за едно оглозгано кокалче от това крилце биха хукнали през девет земи в десета! След това четене на висок глас още повече ги присвиха стомасите и те завинаги загубиха вяра в писателите: щом пишат, че някой не ще да яде пиле, значи така са се ояли, та са загубили всякаква мярка!

Откак изгониха от интерната най-големия бандит, Кукумявката, много и най-различни едри и дребни разбойници минаха през Томилино и тук, далеч от любимата милиция, свиваха за през зимата свое временно бандитско гнездо.