Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 43

Изтрих още кръв с дланта на ръката си и можах да прогледна. Не много добре, не както бях свикнал да гледам. Звездите на небето не бяха ярките светлинни топчета, с които бях свикнал, а просто бледа мъглявина, гледана през заскрежен прозорец. Пресегнах с разтреперана ръка и се опитах да докосна този заскрежен прозорец, но той изчезна и се разтопи. Това, което ръката ми докосна, беше студено и метално. Напрегнато ококорих очи и видях, че наистина няма прозорец, а докосвам най-долния прът на парапета.

Виждах вече по-добре, поне по-добре от слепец. Главата ми лежеше в отворите за изтичане на водата, на сантиметри от висилката на една спасителна лодка. Какво, в името на бога, правех тук с глава в отвора? Успях да мушна двете си ръце под тялото и с внезапно пиянско залитане се надигнах в полуседнало положение, с един лакът още върху палубата. Голяма грешка, много голяма грешка! Изведнъж изпитах мъчителна болка, онази никога неописана болка, която вероятно се усеща в онази последна съзнателна секунда, докато врязващата се гилотина прорязва кост, плът и мускули. Тази болка премина през главата, врата и раменете Ми и пак ме повали обратно на палубата. Изглежда, че главата ми се е ударила здраво в едно желязо на оточните отвори, но не мисля, че дори съм простенал.

Бавно, безкрайно бавно, съзнанието ми пак се върна.

Някакъв вид съзнание. Що се отнася до бистрота, осъзнаване и бързина на възстановяване, аз бях човек с оковани ръце и крака, на дъното на море от меласа. Съзнавах смътно, че някой опипва лицето, очите, устата ми: нещо студено, влажно и сладко. Вода. Някой ми изтриваше лицето с вода, внимателно опитвайки се да очисти кръвта от очите ми. Опитах се да извия глава и да видя кой е, после смътно си припомних какво бе станало и вдигнах глава. С дясната са ръка докоснах нечия китка.

— Спокойствие, сър. Само спокойствие! — Човекът изглежда имаше дълга ръка — беше отдалечен от мен поне на две мили. Но все пак познах гласа. Арчи Макдоналд. — Сега не се опитвайте да се движите. Само почакайте малко, ще се оправите, сър.

— Арчи? — Същинска разформирана двойка сме, помислих си смътно аз. Та аз също се намирах две мили далеч от него. Надявах се поне да сме в една посока. — Ти ли си Арчи? — Бог знае, че не се съмнявах в това, просто исках да го чуя и от него.

— Аз съм, сър. Оставете всичко на мен. — Да, беше боцманът. Употребявал е тази фраза поне пет хиляди пъти през годините, откакто се знаем. — Само лежете неподвижно!