Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 45

— Но защо, по дяволите, не са си свършили работата докрай и не са те хвърлили през борда?

— Не е имало нужда, сър — рекох уморено аз. — Не са искали да ме убиват. Само да ме отстранят от пътя си.

Той се взря в мен със замислени очи.

— Говориш тъй, сякаш знаеш защо са те праснали.

— Зная. Или мисля, че зная. — Потърках си леко врата отзад. Сега бях съвсем уверен, че нямам счупени прешлени, само го чувствувах така. — Аз съм си виновен. Пренебрегнах очевидното. Щом стана дума, всички го бяхме пропуснали. Бяха убили Браунел и всички ние бяхме решили по асоциация, че са убили и Бенсън. Загубих всякакъв интерес към Бенсън. Просто сметнах, че са се избавили от него. Това, което интересуваше мен и всички нас, беше да предотвратим всякакво по-нататъшно нападение срещу радиста, да се опитаме да открием къде е Приемникът и да разберем какво се крие зад всичко това. Сигурни бяхме, че Бенсън е мъртъв, а мъртвият Бенсън не можеше да ни бъде полезен с нищо. Затова забравихме Бенсън. Бенсън принадлежеше на миналото.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Бенсън е бил — или е — още жив?

— Бил е мъртъв. — Чувствувах се като немощен 90-годишен старец и менгемето около главата не ме отпускаше.

— Мъртъв е бил, но не са го раз карали. Може би не са имали възможност. Може би са чакали да настъпи пълен мрак и тогава да се избавят от него, но е трябвало да се избавят — намерехме ли го, щяхме да знаем, че на борда има убиец. Вероятно са го натъпкали на някое място, където не бихме се сетили да го търсим, лежащ на покрива на някоя кабина, натъпкан в някой вентилатор, зад някой от шезлонгите за слънчеви бани, където и да е. И може би аз съм бил твърде близо до него, и съм пречел да не могат да го вдигнат, или не са могли да го прехвърлят през борда, докато аз стоях до парапета. Като ме отстранят, те са знаели, че пътят им е разчистен. Движейки се с максимална скорост с дъгообразния килватер, който оставяме сега, никой не би чул нищо, ако го хвърлят в морето: и в тъмна безлунна нощ като тази никой не би видял нищо. Така че трябвало е само да ме отстранят — и това не им е струвало никакви усилия — приключих горчиво аз.

Булен поклати глава.

— Не си ли чул нищо? И най-лекото пристъпяне или звука на летяща във въздуха палка?

— Нашият пристъпящ по терлици приятел изглежда е твърде опасна личност, сър — казах замислено аз. — Не издаде и най-лек звук или шепот. Мислех го просто за невъзможно. Доколкото зная, изглежда падайки в безсъзнание, съм се обърнал и съм ударил главата си във веригата на спасителната лодка. Така си мислех, дори го подхвърлих на боцмана. — Ухилих се и намигнах на Макдоналд и дори от намигването ме заболя. — И това е, което ще казвам утре на всеки. Ще им кажа, че сте ме съсипали от извънреден труд, сър, и че съм припаднал от изтощение.