Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 42

— Интересува ме не правилника, а собствения ми врат, сър. Знаете досието на Макдоналд: най-маладия старши сержант в Командосите. Списъкът на отличията му е дълъг колкото ръката ви. Дайте го на Макдоналд, сър!

— Ще видим — изръмжа той, — ще видим. Бях в дърводелната с доктор Марстън. За пръв път виждам дъртия шарлатанин раздрусан докрай. Съгласен е с теб, казва, че несъмнено Браунел е бил убит. Ще речеш, че са го изправили на подсъдимата скамейка в Олд Бейли с оправданията, които занарежда. Но мисля, че Макилрой беше прав, като каза, че симптомите са сходни.

— Е — казах неуверено аз, — надявам се, че от това няма да има последствия, сър.

— Какво имаш предвид?

— Вие познавате доктор Марстън не по-зле от мене, сър. Двете големи слабости в живота му са Ямайският ром и желанието му да създава впечатление, че е наясно по всички въпроси. Опасна комбинация. Освен Макилрой, ковчежника, вие и аз, единственото лице, което знае, че Браунел не е умрял от естествена смърт, е боцманът, а той никога не ще проговори. Доктор Марстън е съвсем друга работа.

— Не се безпокой, момчето ми — рече Булен с нещо като удоволствие в гласа му. — Казах на нашия драгоценен доктор, че приятел на лорд Декстер или не, ако вдигне една чашка ром, преди да сме пристигнали в Насау, веднага го пращам завинаги на брега. Опитах се да си представя как някой казва нещо от този род на уважавания и аристократичен доктор: умът ми не го побираше. Ала не бяха направили стария Булен комодор на компанията ей така, без нищо. Знаех, че ще постъпи точно според думите си.

— Нали не е свалял нищо от облеклото на Браунел? — попитах аз. — Ризата му, например.

— Не! Какво значение има?

— Просто има вероятност този, който е удушил Браунел, да е сключил пръсти около врата му, а вярвам, че съвременната полиция може да снеме отпечатъци практически от всякаква материя, включително и от някои дрехи. Едва ли биха се затруднили при вземането на отпечатъци от тези чисти, колосани яки, които Браунел носеше.

— Не пропускаш нищо — рече замислен Булен. — Освен може би да си сбъркал професията си. Нещо друго?

— Да, за погребението утре сутринта.

Настъпи дълга пауза, после той каза с богохулно умореното въздържане на дълго страдащ човек, контролирал се прекалено много:

— Какво проклето погребение призори? Браунел е единственият ни експонат за полицията в Насау.

— Погребение, сър! — повторих аз. — Но не призори. Да речем, към осем часа, когато пасажерите са се размърдали вече и правят утринната си разходка. Това исках да кажа, сър.

Обясних му какво имам предвид и той ме изслуша дълбоко замислен. Когато свърших, кимна два или три пъти подред, обърна се и ме остави, без да продума.

Тръгнах по една осветена пътека между две спасителни лодки и си погледнах часовника. 23:25. Бях казал на Макдоналд, че ще го сменя в полунощ. Тръгнах към парапета и застанах до един шкаф за спасителни дрехи. Загледах се в бавно блещукащото вълнение на морето, с ръце на парапета, опитвайки се напразно да разгадая какво ли се крие зад събитията, случили се тази вечер. Когато се събудих, беше един без двайсет. Не че със събуждането си веднага бях наясно за часа: не че бях наясно веднага и за каквото и да било. Трудно е да бъдеш наясно за нещата, когато главата ти е притисната между челюстите на огромно менгеме, а очите са ослепели. Ослепели. Очите ми. Разтревожих се за очите си. Вдигнах ръка, опипах тук-там и ги открих. Бяха пълни с нещо твърдо и напластено. Когато натиснах, корицата падна и напипах нещо лепкаво. Кръв! Имаше кръв в очите ми, кръв, която слепваше клепачите и ме правеше сляп. Поне се надявах смътно, че само кръвта е, която ме прави сляп.