Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 35

Той тръгна и Сюзън Биърсфорд каза с тих глас:

— Какво има? Какво… какво му се е случило?

— Не бива да сте тук, мис Биърсфорд.

— Какво е станало с него? — повтори тя.

— Това ще каже корабният лекар. На мен ми се струва, че е умрял просто както си е седял. Сърдечен пристъп, коронарна тромбоза, нещо такова.

Тя потръпна и не отговори. За мен мъртвите не бяха нещо ново, но леките бодежи по тила и гръбнака ми ме караха да чувствувам, че сякаш и аз треперя. Топлият пасат ми се струваше по-хладен, много по-хладен от преди няколко минути.

Пристигна доктор Марстън. За доктор Марстън тичането, дори завързването беше нещо съвсем неприсъщо. Той беше бавен, уравновесен мъж, с бавна, уравновесена походка, с величествена бяла коса, подрязани бели мустаци, с извънредно гладко лице, без бръчки за човек в напреднали години. Бистрите му сини очи така странно пронизваха, че човек веднага оставаше с впечатлението, че пред него се намира лекар, на когото може безусловно да се довери. По общо признание, щом го погледнеше, човек почваше да се чувствува по-добре и в това нямаше нищо лошо. — Но стигнеше ли се по-нататък, например да поверите живота си в ръцете му, перспективата бе съвсем различна и рискована, защото 50% беше вероятността, че няма да си върнете здравето. Тези пронизващи очи не бяха поглеждали медицинското списание „Лансет“, нито бяха полагали усилия да следят последните медицински постижения от няколко години преди Втората световна война. Нямаше и нужда: той и лорд Декстер бяха съученици в отделенията, гимназията и университета и работата му беше осигурена, стига да можеше да вдига слушалките. Но честно казано, стигнеше ли се до лекуването на богати стари неврастенички, той нямаше равен на себе си.

— Е, Джон! — прогърмя той. С изключение на капитан Булен, той се обръщаше към всеки офицер на кораба с малкото му име. Така, както главен учител се обръща към по-добрите си ученици, но все пак ученици, които трябва да се надзирават. — Какво има? Красавецът Браунел е получил удар?

— Боя се, че по-лошо, докторе. Мъртъв!

— Милостиви боже! Браунел? Мъртъв? Дай да видя, дай да видя! Малко повече светлина, ако обичаш, Джон. — Доктор Марстън тръшна чантата си върху масата, измъкна слушалките, прослуша Браунел тук-там, провери пулса му, изправи се и въздъхна: — В средата на живота, Джон… Температурата в помещението е висока, но бих казал, че си е отишъл преди повече от час.

В сянката съзрях огромния силует на капитан Булен да чака и слуша, без да каже нещо.

— Сърдечен пристъп, докторе? — осмелих се да запитам. В края на краищата, той не беше чак толкова некомпетентен, просто изостанал с четвърт столетие.

— Нека видя, нека видя — повтори той. Обърна главата на Браунел и я огледа отблизо. Трябваше да погледне отблизо, на всички от кораба бе известно, че пронизващи или не, сините му очи са късогледи като на бухал, макар че отказваше да носи очила. — Хм, виж тук. Езика, устните, очите, особено израза. Няма съмнение, няма никакво съмнение. Мозъчен кръвоизлив. Масивен. И на тази възраст. На колко, Джон?