Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 34

Браунел бе намалил окачения реостат, така че стаята беше по-слабо осветена, обикновено възприета практика сред радистите на нощна вахта. Беше се облегнал върху масата с глава на дясната си ръка, така че можех да виждам само раменете му, черната коса и един плешив кръг, който бе проклятието на живота му. Лявата му ръка беше заметната, пръстите едва докосваха телефона за мостика. Предавателният ключ подаваше непрекъснати сигнали. Отпуснах дясната ръка няколко сантиметра напред. Предаването спря.

Проверих пулса на протегнатата лява китка. Проверих пулса отстрани на врата. Обърнах се към Сюзън Биърсфорд, която продължаваше да стои на прага, и и казах:

— Имате ли огледало? — Тя кимна безмълвно, порови в чантата си и ми подаде един отворен несесер, в който се виждаше огледало. Завъртях реостата, радиокабината се запя в светлина, леко изместих главата на Браунел, поднесох огледалото до устата му и ноздрите му и го задържах може би десет секунди, свалих го, погледнах в него и и го върнах.

— Станало му е нещо! — казах. Гласът ми беше неестествено спокоен. — Мъртъв е. Или аз мисля така. Ръсти, веднага доведи доктор Марстън, по това време той обикновено е в телеграфния салон. Кажи и на капитана, ако е там. Нито дума на никой друг за това!

Ръсти изчезна. На прага, до Сюзън Биърсфорд, се появи друга фигура. Беше Карерас. Той спря с крак на щормовата преграда и каза:

— Боже мой! Бенсън!

— Не, Браунел! Радистът. Мисля, че е мъртъв. — Със слабата надежда, че Булен още не е слязъл в трапезарията, посегнах за телефона с надпис „Капитанска каюта“ и почаках за отговор, загледан в проснатия на масата мъртвец. Човек на средна възраст, веселяк, чийто единствен невинен недостатък беше изключителната му суетност по отношение на външността му, който дори го бе подтикнал да си купи изкуствен перчем за оплешивялото си местенце (но общественото мнение на борда го беше принудило да изхвърли перчема), Браунел беше един от най-популярните и искрено обичани офицери на борда. Беше? Бил. Чух щракването на вдигнатата слушалка.

— Капитане? Тук Картър. Бихте ли дошли в радиокабината? Веднага, моля!

— Бенсън?

— Браунел. Мъртъв, сър, струва ми се.

Пауза, после се чу щракване. Пресегнах се за другия телефон, който свързваше директно с каютите на радистите. Имахме трима радисти. Този от средната смяна, от полунощ до 4 часа, обикновено се отказваше от вечеря в трапезарията и отиваше да си легне. Един глас отговори:

— Тук Питърс.

— Старшият офицер. Прощавай, че те безпокоя, но ела веднага в радиокабината.

— Какво има?

— Ще научиш, като дойдеш тук.

Окачената лампа изглеждаше твърде ярка и неподходяща за помещение, в което се намира мъртвец. Намалих реостата и бялата яркост се замени с плътно жълта светлина. Ръсти се показа на входа. Вече не изглеждаше толкова блед, но може би за това допринасяше намалената светлина.

— Докторът идва, сър. — Дишането му бе ускорено. — Само да си вземе чантата от амбулаторията.

— Благодаря. Иди и доведи боцмана. И не е нужно да се претрепваш от тичане, Ръсти. Вече няма за какво да се бърза.