Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 31

Тя пламна до корените на кестенявата си коса и за миг си помислих, че ще се отдръпне и ще ме удари. После се завъртя на пети, закрачи по дебелия килим и се загледа пред един прозорец в мрака навън. Никога преди не съм съзнавал, че един гръб може тъй силно да изразява чувствата.

После по телефона се обади капитан Булен. Гласът му беше дрезгав и рязък, както обикновено, но дори и металното безличие на телефона не можеше да скрие тревогата му.

— Нещо радостно, мистър?

— Нищичко, сър. Организирах група за претърсване. Мога ли да започна след пет минути?

Настъпи пауза и след малко той каза: — Трябва да се стигне дотам, струва ми се. Колко време ще ти отнеме?

— Двайсет минути, половин час.

— Ще го претупаш набързо, а?

— Не очаквам да се крие от нас, сър. Независимо дали е болен, ранен или има наложителна причина да напусне пасажерските помещения, очаквам да го открия на някое съвсем явно място.

Той изсумтя и каза:

— Мога ли да помогна с нещо? — Това прозвуча полувъпросително, полуутвърдително.

— Не, сър. — Гледката как капитанът претърсва горната палуба или наднича под брезента на спасителните лодки не би увеличила доверието на пасажерите към „Кампари“.

— Добре тогава, мистър. Ако ти трябвам, ще бъда в телеграфната зала. Ще се опитам да задържа пасажерите далеч от теб, докато свършиш. — Това показваше, че е разтревожен, и то немалко: по-скоро би влязъл в клетка с бенгалски тигри, отколкото да се смесва с пасажерите.

— Много добре, сър.

Сюзън Биърсфорд пак бе прекосила каютата и завърташе цигара в едно кехлибарено цигаре, дълго трийсет сантиметра. Имах усещането, че цигарето ме дразни, както ме дразнеше всичко у мис Биърсфорд, не по-малко и начинът, по който бе застанала в очакване на огънче. Чудех се кога ли за последен път мис Биърсфорд се е унижила сама да си запали цигарата. Сигурно от години не е, предположих аз, щом на сто метра от нея има мъж. Тя си получи огънчето, издуха лениво облак тютюнев дим и каза:

— Претърсваща група, така ли? Би било интересно. Можете да разчитате на мен!

— Съжалявам, мис Биърсфорд. — Трябва да кажа, че тонът ми не го потвърждаваше. — Това е работа на корабния екипаж, на капитана не би му било приятно.

— Нито на Старшия офицер, нали? Не се тревожете да отговаряте за него. — тя ме погледна замислено. — Но аз мога да ви създам затруднения. Какво бихте казали, ако вдигна телефона и кажа на родителите си, че съм ви заловила да претърсвате личните ми вещи? Нищо против, мадам. Познавам родителите ви. Ще ми бъде драго да видя как ще ви напляскат, за гдето сте се държали като разглезено дете, когато животът на един човек е в опасност.

Цветът по изпъкналите и скули ту се появяваше, ту изчезваше като неонова светлина тази вечер. Ето че пак се появи. Тя далеч не беше така спокойна и самостоятелна, за каквато се представяше. Смачка току-що запалената цигара и каза тихо:

— А ако ви обвиня в дързост?

— Престанете да говорите. Телефонът е до вас. — Когато не посегна към него, аз продължих: — Искрено казано, мадам, вие и вашият тип ме разболявате. Използувате огромното богатство на баща си и привилегированото си положение като пасажер на „Кампари“, за да си търсите развлечения, доста често злонамерени развлечения, с членове на екипажа, които не са в състояние да ви отвърнат със същото. Те просто трябва да си траят, защото не са като вас. Повечето от тях нямат никакви пари в банката, но издържат семейства, майки и знаят, че трябва да се усмихват на мис Биърсфорд, когато тя си прави шеги за тяхна сметка, дразни ги или ги ядосва, защото ако не го сторят, мис Биърсфорд и подобните и ще се погрижат да ги лишат от работата им.