Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 29

Затворих плъзгащата врата и отидох до един малък гардероб в ъгъла. Той беше пълен с кожи, палта, шапки, дълги шалове: не разбирах защо ли човек трябва да мъкне тези работи при една обиколка из Карибите! Посегнах да взема един особено фин модел и го придърпах настрана, за да надникна в мрака отзад, когато дръжката на вратата леко щракна и един глас каза:

— Действително норките са хубави! Нали, мистър Картър? Струват може би двегодишната ви заплата.

III

Вторник вечерта — 9:30 — 10:15 ч.

Сюзън Биърсфорд беше красавица, не ще и дума. Идеалното лице с елипсовидна форма, високи скули, бляска в кестенявата коса, веждите (два нюанса по-тъмни) и най-зелените очи, които някога сте виждали, караха всички офицери на борда да се катерят по стените, дори и тези, които тя измъчваше до смърт. По-точно всички, с изключение на Картър.

Това постоянно афиширане на хладно превъзходство, с което тя си правеше развлечение, не можеше да предизвика у мен чувства на обич и симпатия.

В този момент тя не беше нито хладна, нито развеселена, и това беше факт. Две матово червени петна на гняв обагриха хваналите тен бузи и ако изражението на лицето и все още не разкриваше реакцията на човек, току-що попаднал на особено противен бръмбар под плосък камък, виждаше се, че твърде скоро то щеше да се измени в нещо подобно; не беше нужен микрометър да се измери извивката в ъгъла на устата и. Оставих коженото палто от норки и бутнах гардеробната врата.

— Не бива да стряскате хората така — казах укорително аз. — Трябваше да почукате.

— Трябвало да… — Тя сви устни и добави: — Какво възнамерявахте да правите с палтото?

— Нищо. Не нося никога норки, мис Биърсфорд. Не ми отиват. — Усмихнах се, но тя не ми отвърна. — Мога да обясня.

— Сигурна съм, че можете. — Беше тръгнала да излиза. — Но мисля, че ще е по-добре да дадете обяснения на баща ми.

— Както желаете — казах спокойно аз. — Но моля ви побързайте. Това, което върша, е спешно. Използувайте телефона. Или да позвъня аз?

— Оставете телефона на мира — каза сприхаво тя. Въздъхна, затвори вратата и се облегна на нея. Трябваше да се съглася, че всяка врата, дори и скъпо тапицираните врати на „Кампари“ изглеждаха двойно по-ценни като фон на Сюзън Биърсфорд. Поклати глава, после ме изгледа отгоре надолу с изумително зелените си очи. — Много неща мога да си представя, мистър Картър, но единственото нещо, което не мога да си представя, е нашия ценен старши офицер, потеглящ за някой запустял остров в спасителна лодка с моето палто от норки. — Пък и защо ли ви трябва? В онова чекмедже, ей там, лежат бижута за повече от 50 000 долара.

— Пропуснал съм ги — признах аз. — Не съм гледал в чекмеджетата. Търся един човек, който е болен, в безсъзнание, или нещо по-лошо, а Бенсън не би влязъл в никое от чекмеджетата, които съм виждал.

— Бенсън ли? Нашия главен стюард? Този мил човек! — Тя пристъпи две крачки към мен и ми стана някак приятно да видя искрена загриженост в очите и. — Няма ли го? Казах й всичко, което сам знаех. Когато свърших, тя каза:

— Е, бога ми! Какъв шум за нищо. Може да е излязъл да се поразходи по палубата или да е поседнал, за да изпуши една цигара, и първото нещо, за което се залавяте, е да претърсвате каютите. Не познавате Бенсън, мис Биърсфорд. Никога през живота си той не е напускал пасажерското отделение преди единадесет часа. Нищо повече не би ни разтревожило, ако установим, че офицерът на вахта е изчезнал от мостика или старши кормчията е зарязал кормилото. Извинете ме за миг. — Отвън се чуваха нечии гласове. Отворих Вратата на каютата и видях Уайт да идва с още един стюард по коридора. Очите на Уайт светнаха, щом ме забеляза, но после, когато съзря Сюзън Биърсфорд да се появява на прага зад мен, очите му се замъглиха неодобрително.