Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 27

Беше по-ниската от двете сестри, пълничката. Имаше старомодна шапчица на главата и стискаше с ръка лек вълнен шал, който оставяше открити само върховете на пантофките и. Каютата зад нея бе едва осветена, но можах да видя две легла, едно от които разстлано.

— Моите искрени извинения, мис — казах аз. — Не предполагах, че сте легнали. Аз съм старши офицер на кораба, а това е ковчежникът мистър Къмингс. Нашият главен стюард го няма и се чудехме дали не сте видели или чули нещо, което би ни помогнало.

— Няма ли го? — Тя се загърна още по-плътно. — Вие… искате да кажете, че е изчезнал?

— Да речем, че не можем да го намерим. Можете ли да ни помогнете?

— Не зная. Бях заспала. Виждате ли — обясни ми тя, — ние се редуваме през три часа край леглото на мистър Сердан. Той трябва да бъде под непрестанно наблюдение.

Опитвах се да поспя, преди да ми дойде времето да сменя мис Вернер.

— Прощавайте — повторих аз. — Значи не можете да ни помогнете с нищо?

— Боя се, че не!

— Може би вашата приятелка, мис Вернер, би могла?

— Мис Вернер? — тя примигна. — Но мистър Сердан не бива да…

— Моля ви. Въпросът е много сериозен. Един човек от екипажа липсва и всяко закъснение може да влоши шансовете му.

— Добре. — Като всички компетентни сестри тя знаеше докъде може да стигне и кога да решава. — Но трябва да ви помоля да бъдете съвсем тихи и да не смущавате мистър Сердан по никакъв начин.

Не каза нищо за вероятността мистър Сердан да смути нас, а трябваше да ни предупреди. Когато минахме през отворената врата на каютата му, той седеше в леглото, с книга върху завивките пред него, със силна настолна лампа над главата му, осветяваща пурпурна нощна шапчица с пискюл и оставяща лицето му в сянка, недостатъчно, плътна, за да прикрие враждебния блясък под гъстите вежди. Стори ми се, че този враждебен блясък беше постоянна черта на лицето му, както дългият клюноподобен нос, стърчащ над редките бели мустаци. Сестрата, която ни водеше, се накани да ни представи, но Сердан и махна властно с ръка да мълчи. Деспотичен — помислих си аз — беше подходяща дума за старчето, да не добавяме злонравен и крайно невъзпитан.

— Надявам се, че ще можете да ми обясните това отвратително насилие, сър — каза мистър Сердан. Гласът му беше достатъчно леден да разтрепери една полярна мечка. — Да нахълвате така в частните ми покои. — Той насочи пронизващите си очи към Къмингс. — Вие. Вие там. Беше ви наредено, по дяволите. Пълно уединение, абсолютно. Обяснете, сър.

— Не мога да ви кажа колко съжаляваме, мистър Сердан — каза бавно Къмингс. — Само най-неотложните обстоятелства…

— Глупости! — За каквото и да живееше този глупак, то положително не беше, за да надживее приятелите си, които сигурно го бяха зарязали още от детските ясли. — Аманда! Извикай капитана по телефона. Веднага!

Високата кокалеста сестра, седнала на стол с висока облегалка до леглото, почна да огъва плетивото си — почти завършена бледосиня жилетка, лежаща на коленете и, — но аз и махнах да си седи на мястото.