Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 48

Той излезе в коридора и мина покрай спалните купета на Марика и чичо и, а момичето остана неподвижно известно време, като гневът на лицето му се примеси постепенно с озадаченост. После и тя стана след кратко колебание и безшумно го последва. Когато стигна вратата на офицерския салон, Дийкин беше при барчето над канапето в предната част на помещението. Той си наля уиски в голяма чаша и пресуши съдържанието с една-единствена гигантска глътка. Марика го наблюдаваше, а лицето и изразяваше почуда и все повече недоумение; Дийкин отново си сипа, изгълта новата доза и се обърна към прозореца вдясно. Загледа се навън с явно невиждащи очи. Слабото му мургаво, ожесточено лице се набръчка и по него се изписа стряскащо неумолима свирепост.

Марика бавно и безшумно влезе в салона. Очите и се уголемиха под намръщеното чело. Беше само на метър от Дийкин, когато той обърна към нея сгърченото си от злоба лице. Марика бързо отстъпи назад, сякаш очакваше да я удари. Изминаха секунди, преди той с нещо да покаже, че е забелязал присъствието и. Постепенно лицето му възвърна обичайното си изражение — или по-скоро липса на такова.

— Стреснахте ме, госпожице — рече добродушно. Тя не отговори веднага. Пристъпи напред като сомнамбул със същото учудване на лицето, вдигна ръка и леко докосна ревера му.

— Кой сте всъщност? Той сви рамене.

— Джон Дийкин.

— Какъв сте?

— Нали чухте какво каза маршалът…

Той млъкна, защото откъм коридора се разнесоха гласове — гръмки, явно придружени от възбудено жестикулиране. Влезе Клеърмонт, следван от губернатора, Пиърс и О’Брайън. Говореше полковникът:

— Щом го няма, значи е паднал от влака и лежи някъде край релсите. А тук със сигурност го няма. Ако се върнем пет-шест мили назад…

Губернаторът го прекъсна — към безбройните неприятности се беше прибавила още една и гласът му не криеше неговото раздразнение:

— По дяволите, Дийкин, това е моето уиски!

Дийкин кимна в знак на съгласие.

— При това с отлично качество. Спокойно можете да черпите от него всеки гост.

Без да каже дума или с нещо да подскаже намеренията си, Пиърс пристъпи напред и яростно удари Дийкин по дясната ръка. Чашата отлетя встрани.

Реакцията на Марика беше неволна и изненада не само околните, но и нея самата:

— Какъв храбър мъж сте, господин маршал. С този огромен пистолет в кобура.

С изключение на Дийкин, всички се втренчиха учудено в нея. Пиърс погледна към Дийкин, а изненадата на лицето му постепенно се смени от презрението, с което измъкна колта от кобура си, захвърли го на канапето и се усмихна приканващо. Дийкин не реагира. Пиърс замахна с лявата ръка и го удари силно през долната част на лицето с опакото на свития си юмрук — един от унизителните за всеки мъж удари. Дийкин политна и се отпусна тежко на креслото, а след няколко секунди, през които мъжете в салона се бяха извърнали от срам за изгубеното му достойнство, стана, попи кръвта от сцепената си устна и отиде в другия край на помещението — близо до вратата за коридора. Чу се скърцане на спирачки и всички се втурнаха покрай него, за да виждат по-добре от платформата. Марика бавно ги последва, но спря пред Дийкин. Извади от чантичката си полупрозрачна елегантна носна кърпичка и се зае да попива сцепената му устна.