Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 46

— Защо ще го изнася тогава от вагона?

Дийкин прояви крайно нетипична раздразнителност.

— Откъде по дяволите да… — Овладя се. — Продоволственият вагон отоплен ли е?

— Не.

— А температурата беше доста под нулата. Ако е искал да ремонтира нещо по апаратурата, най-вероятно е да отнесе предавателя някъде на топло — например в един от войнишките вагони. А те и двата са на дъното на тази пропаст — заедно с предавателя. Ето ви отговор на въпроса.

Клеърмонт вече владееше нервите си.

— Прекалено лесно намираш отговорите, Дийкин — рече замислено.

— О, Господи! Вървете тогава, претърсвайте влака!

— Не, вероятно си прав. Ако не за друго, то поне защото не разполагаме с друго обяснение. — Той направи една крачка към Дийкин. — Нещо ми е познато лицето ти. — Дийкин бегло го погледна и веднага отклони очи, без да каже нищо. — Бил ли си някога във войската?

— Не.

— На чия страна си се бил — на Съюза или на Конфедерацията?

— На никоя.

— Как така на никоя?

— Вече ви казах, че мразя насилието.

— Тогава какво си правил по време на гражданската война?

Дийкин помълча, като че ли се опитваше да си припомни, сетне отговори:

— Бях в Калифорния. А там не ни занимаваха особено събитията на източното крайбрежие.

Клеърмонт поклати глава.

— Ти наистина умееш да си пазиш кожата, Дийкин.

— Има и по-неподходящи неща за пазене в този живот — безразлично сви рамене Дийкин, обърна се и тръгна бавно покрай релсите.

Хенри го проследи с гробовен поглед, обърна се към О’Брайън и тихо рече:

— И аз като полковника съм го виждал някъде.

— Познаваш ли го?

— Не знам. Не се сещам за име, нито си спомням къде съм го виждал. Но ще си спомня.

* * *

Малко след обяд отново заваля сняг, но не толкова гъст, че да наруши видимостта от кабината на машиниста. Влакът, състоящ се сега само от локомотива, ремаркето за горивото и пет вагона, се движеше с доста добра скорост нагоре покрай криволичещата долина, а подире му се влачеше дълго пухкаво перо от дим. В трапезарията мрачно обядваха всички пътници с изключение на един. Клеърмонт се обърна към Хенри:

Предай на господин Пийбоди, че вече сме на масата — Хенри излезе, а полковникът рече на губернатора: — Макар че, да си призная, никак не ми се яде.

— Нито пък на мен, господин полковник. Външният вид на губернатора не опровергаваше думите му. Напрежението от предишната нощ беше оставило своя отпечатък, сега подсилен от изпитост и бледност, които доскоро липсваха. Торбичките под очите му бяха тъмни и с жилки, а малкото, което прозираше изпод разкошната брада, беше посивяло; страните му висяха отпуснати.

— Какво ужасно, ужасно пътуване! — продължи той. — Всички войници, всички онези прекрасни момчета… Изчезнаха и капитан Оукланд, и лейтенант Нюъл… нищо чудно и те да са мъртви, знам ли… И доктор Молиньо… Не само мъртъв, ами убит! А маршалът представа си няма кой… кой… Господи! Та той може би седи тук сред нас! Имам предвид убиеца!

— Шансовете са приблизително десет към едно да не седи сред нас, господин губернатор — опита се да го успокои Пиърс. — Вероятността да е някъде долу в пропастта е далеч по-голяма.