Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 47

— Откъде знаете? — Губернаторът поклати глава в тъжно отчаяние. — Никой не може да знае. Не мога да не се запитам какво ще се случи сега, Господи!

— Не знам — рече Пиърс. — Но ако съдим по изражението на Хенри, то вече се е случило.

Хенри, който тъкмо се беше появил, имаше вид на несправедливо подгонено животно. Той конвулсивно стискаше и разпускаше юмруци. Гласът му излезе съвсем дрезгав от гърлото:

— Не мога да го открия, сър. Проповедника, за него говоря. Няма го в купето му.

Губернаторът гръмко изстена. Двамата с Клеърмонт се спогледаха и в очите им се отрази едно и също мрачно предчувствие. За миг лицето на Дийкин замръзна в каменна маска, погледът му помътня, стана сиволеден. Ала веднага се отпусна и той разговорчиво каза:

Едва ли е някъде далече. Само преди петнайсетина минути разговарях с него.

— И на мен ми направи впечатление — кисело се обади Пиърс. — За какво говорихте?

— Опитваше се да спаси душата ми — обясни Дийкин. — Дори след като му изтъкнах, че убийците са бездушни, той пак…

— Млъкнете! — почти изкрещя Клеърмонт. — Претърсете влака!

— А да го спрем ли, сър?

— Спрете го, О’Брайън!

— На този влак постоянно нещо се случва, господин полковник — каза О’Брайън, без да придаде някаква специална многозначителност на гласа си. И не беше необходимо. — Може да е във влака, а може и да го няма. Ако липсва, ще е някъде покрай релсите. Изключено да е паднал в пропаст, защото вече цял час не сме минавали покрай дефилета. Ако е извън влака, ще трябва да тръгнем на заден ход и да претърсваме всеки ярд…

— Разбира се. Хенри, предай на Банлън.

Хенри се втурна напред, докато губернаторът, Клеърмонт, О’Брайън и Пиърс тръгнаха към опашката на влака. Дийкин не помръдна от мястото си и явно нямаше намерение никъде да ходи. Марика го изгледа съвсем недружелюбно. Тъмните и очи бяха каменни, доколкото това се удава на топли тъмни очи, а устните и бяха свити. Гласът и, когато заговори, изразяваше недоверие и враждебност, които напълно отговаряха на изражението на лицето й:

— Той може да е болен, наранен… може да умира. А вие си седите тук, сякаш нищо не е било. Няма ли да им помогнете да го намерят?

Дийкин се облегна лениво назад, кръстоса крака я запали тънка пура. Отговори и с искрена изненада:

— Кой? Аз? Не, разбира се. Какъв ми е той на мен? Или аз на него? Да върви по дяволите, преподобният.

— Но той е такъв мил човек! — Трудно беше да се проумее дали Марика е повече потресена от непочтителното му безбожие или от коравосърдечното бездушие. — Та той… той седеше тук и разговаряше с вас…

— Самопокани се. Сега сам да се оправя. Момичето произнесе бавно, с паузи между думите, сякаш не бе в състояние да повярва:

— На вас просто ви е безразлично.

— Точно така.

— Маршалът излезе прав, а аз сгреших. Трябваше да се вслушам в думите на един опитен човек. Бесилото наистина е прекалено слаба мярка за вас. Вие очевидно сте най-безчувственият, най-себелюбивият човек на света.

Дийкин отвърна благоразумно:

— По-добре човек да е най, най в някое отношение, отколкото за нищо да не го бива. Което ми напомня за нещо наистина хубаво. — Той стана. — Уискито на губернатора. Сега, когато всички са толкова заети, е моят шанс да се възползувам от него.