Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 44

— Но на мен ми се стори, че чух трясък…

— Или — изказа предположение Дийкин — прекършването на тежка греда на две части.

— Разбира се — пусна Клеърмонт веригата с пластината. — Разбира се. Сигурно това е причината. Но защо… Банлън, ти си машинист. Всъщност ти си единственият човек, който разбира нещо от влакове.

— Бог ми е свидетел, представа си нямам. Дървото трябва да е изгнило — случва се, без да му личи изобщо. А и това е най-голямата стръмнина в тези планини. Изказвам предположения, нищо повече. Едно не разбирам обаче — защо Девлин не си мръдна пръста?

Както лицето, така и гласът на Клеърмонт изразяваха трезва суровост.

— Никога няма да получим отговор на някои въпроси. Миналото си е минало. Сега най-важното е да се опитаме отново да влезем във връзка с Рийз Сити или Огдън — трябва незабавно да ни изпратят нови войници на мястото на онези нещастници. Царство им небесно. Каква ужасна смърт! Единствената смърт, достойна за кавалерист, е лице в лице с врага. — Клеърмонт не звучеше достатъчно на място, както му се искаше, та трябваше със съзнателно усилие на волята да се върне към действителността. — Слава Богу поне, че лекарствата и другите медицински запаси не пострадаха.

Дийкин очевидно не беше в настроение да му съчувствува.

— И да бяха полетели с тях в пропастта, какво от това?

— Не ви разбрах.

— Лекарствата са безполезни, когато няма лекар да ги предпише.

Клеърмонт помълча няколко секунди.

— Вие нали сте лекар…

— Вече не съм.

Двамата се радваха на предани слушатели. Дори по все още ужасеното лице на Марика се появиха признаци на заинтересованост.

— Но по дяволите, Дийкин, там горе има епидемия не от друго, а от холера! Става дума за човешки същества като вас…

— Които само чакат да ме обесят. Вероятно това ще стане, въпреки протестите на Пиърс, на първото по-яко дърво. Така че човешките същества да вървят по дяволите. Освен това сам споменахте, че става дума за холера, а не за какво да е.

Клеърмонт го изгледа с максималното презрение, което се удава на човек, без да прибегне до насмешлива усмивка.

— Това ли е същинската причина?

— Тя си е много основателна.

Клеърмонт му обърна гръб с погнуса и огледа зъзнещата компания.

— Така и не овладях морза. Някой от вас може ли…

— Не съм Фъргюсън — обади се О’Брайън, — но ако ми дадете повечко време…

— Благодаря ви, майоре. Хенри, предавателят е в предната част на продоволствения вагон, под едно платнище. Би ли го донесъл в дневното помещение? — Полковникът се обърна към Банлън и изрече с горчивина: — Единствената полза от цялата тази ужасна история е, че ще успеем по-бързо да стигнем до форта. Като ги няма онези вагони…

Банлън не беше тъй оптимистичен.

— Няма да стигнем по-бързо. Девлин беше единственият, който знаеше да управлява влак. А аз все пак имам нужда от сън.

— Господи, съвсем забравих. Сега ли?

— Денем мога да постигна двойно по-висока скорост отколкото нощем. Затова ще се опитам да издържа до довечера. Дотогава — той кимна към стоящия наблизо войник-огняр — двамата с Рафърти няма да сме особено бодри, господин полковник.