Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 41

— Всичко разбирам. Разбирам, че ви е грижа единствено за себе си и за приятелите ви, които до един са зли хора, но не и за пайутите. Ние яздихме цяла нощ и един ден, за да разрушим моста Анатоба. А сега пак искате да оседлаем конете си.

Калун притеснено се опитваше да го успокои.

— Още не е сигурно, но трябва на всяка цена да попречим на онези войски да пристигнат тук. Сам знаеш.

— Сигурно е, че ще изгубя още хора. Може би още много. Но те няма да умрат за теб, Калун, нито за твоето злотворно уиски, а заради това, което сториха на моя народ. Армията на белите хора е мой враг и ще си остане такава, докато Бялата Ръка още диша. Те също са храбри и изкусни воини. Затова ако разберат, че са били нападнати от Бялата Ръка и пайутите, няма да се успокоят, докато не ни изтребят до крак. Така че цената е твърде висока, Сеп Калун.

— А ако не остане нито един бял, за да разказва какво се е случило? — Калун изчака тази мисъл да се загнезди в съзнанието на индианеца и продължи ласкаво, убедително: — Наградата е по-висока от цената, много по-висока.

След продължително мълчание Бялата Ръка кимна неколкократно.

— Така е. Наградата си заслужава.

Петнайсет минути след като военният влак запълзя мъчително нагоре към Прохода на Палача, Марика вече беше застанала до прозореца на офицерския салон, загледана навън, напълно забравила както шестимата мъже, седнали зад гърба и, така и вледеняващия хлад на стъклото, на което бе подпряла чело.

— Каква фантастична гледка — промълви тя сякаш на себе си.

Едва ли някой би оспорил изявлението и. Снежната вихрушка бе преминала и сега криволичещият железен път се виждаше на две мили разстояние как следва главоломните очертания на обрамчената с борове бяла долина до паяжиновидния мост, прекрачил ждрелото ниско долу, Както често става след снеговалеж, всичко се виждаше с почти неестествена яснота.

Клеърмонт не се интересуваше от гледката, Мисълта му бе заета с далеч по-неотложни и тревожим проблеми.

— Успяхте ли да научите нещо, господин маршал? — попита той.

— Не, сър. — Пиърс не беше умърлушен, защото природата му не бе нагодена към усещането и проявлението на подобни чувства, но и трудно би могъл да бъде наречен възторжен. — Никой нищо не знае, нищо не е видял, нищо не е направил, нито чул, никой никого дори не подозира. Не, сър, може да се каже, че не съм постигнал никакъв напредък.

— Аз не съм толкова сигурен — насърчително се обади Дийкин. — От полза е и всяка подробност, която може да изключи някого от сметките, нали, господин маршал? Например, аз бях целият овързан, така че няма начин да съм убиецът. Остават ви само осемнайсети на заподозрени. За човек с вашите…

Той млъкна, защото до слуха на всички стигна оглушителен гръм. Клеърмонт, вече почти станал, попита с гласа на човек, убеден, че надвисналата беда е вече тук:

— За Бога, какво беше това?

Марика потвърди и най-черните му подозрения. Гласът и се извиси до писък:

— Не! Не! Не!

Освен Клеърмонт, Пиърс и Дийкин в салона имаше още трима мъже — О’Брайън, губернаторът и преподобният Пийбоди. Само след секунди всички до един се бяха скупчили до най-близкия прозорец от страната на Марика. Лицата на шестимата отразяваха, или поне така изглеждаха, целия ужас, потрес и неверие, които се съдържаха в гласа на момичето.