Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 39

— Готови ли сме за път, Банлън? — попита полковникът.

— Само да поутихне бурята, сър.

— Да, разбира се. Казахте, че искате спирачът да ви отмени. Сега е моментът.

— Казах, наистина — сурово изрече Банлън, — но сега съвсем не е моментът. През следващите три мили Девлин трябва да е на поста си в спирачния вагон.

— Защо точно следващите три мили?

— Докато стигнем върха на Прохода на Палача. Той е най-стръмният в тези планини.

Клеърмонт кимна.

— Ползата от спирача ще е голяма.

Пета глава

Форт Хъмболт бе разположен в началото на тясна, осеяна със скали долина, която от запад се отваряше към просторна равнина. Стратегически местоположението на форта беше подбрано безупречно. Зад него на север се спускаше отвесно скалист скат, на изток и запад граничеше с клисура — тясна, но много дълбока. Източният и ръкав се опасваше от железопътен мост. Самите релси минаваха от изток на запад пред самия форт и бавно се спускаха по криволичещата долина надолу към равнината. Така че от гледна точка на отбраната Форт Хъмболт не можеше да бъде разположен по-сполучливо. Единствените подстъпи към него бяха през моста или отгоре, откъм долината. Обърнати в коя да е от двете посоки, малки групи решителни и добре окопани защитници бяха в състояние с лекота да отблъскват десеторно по-многоброен враг.

В архитектурно отношение фортът съвсем не се отличаваше със самобитна неповторимост. Построен преди завършването на железопътната линия „Юниън Пасифик“ през 1869 година, той разчиташе изцяло на местни строителни материали, а неограничените запаси от иглолистни гори предоставяха изобилие в това отношение. Дървеното укрепление, издигнато на стълбове, представляваше обичайният кух в средата квадрат, опасан отвсякъде с дъсчена пътека. Тежката порта, гледаща едновременно към железния път и виещата се през долината река, беше от южната страна. Веднага щом се влезеше през нея, вдясно, се намираше караулното отделение, а вляво — складът за оръжие, муниции и експлозиви. Цялата източна страна на форта се заемаше от конюшните, а срещу тях, от западната страна, бяха казармите и кухнята. Жилищните помещения на офицерския състав бяха в северния край. Там се помещаваха също така административните служби, телеграфистите, лазаретът и неизбежните стаи за случайни уморени пътници, които навестяваха форта изненадващо често: до всяко друго населено място ги чакаше дълъг, дълъг път.

От запад, откъм долината, към форта се приближаваше група изнурени пътници, които явно с нетърпение очакваха да проверят какъв подслон и гостоприемство ще им предложи фортът. Бяха индианци, омотани до ушите в дрехи, които обаче не успяваха да ги защитят от хапещия студ и ситния сняг. Те имаха уморен, много уморен вид, но конете им бяха още по-изтощени и буквално се тътреха из дълбокия до глезените сняг. Само водачът им, необичайно бледолик и поразително, красив индианец, не изглеждаше съсипан. Седеше изправен на седлото. Но това бе неизменната поза на вожда на пайутите.