Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 25

— Изгубих апетита си Но все пак съм ви благодарен.

— А нещо за пиене?

— Охо! Отнякъде дочух сладки звуци. — Той се поизправи с нечовешко усилие, докато накрая успя да седне. — Цяла вечер ги гледах как се наливат и не беше никак приятно. Не обичам обаче да ми слагат в устата. Не бихте ли ми развързали ръцете?

— Дали не бих… Имам ли вид на луда? Ако ви развържа ръцете, вие веднага…

— Ще ги увия около прелестното ви вратле? — Тя го изгледа с каменно величие, докато той наистина се втренчи в шията и. — Вратлето ви наистина е прелестно, но не това е важното. В момента твърде се съмнявам, че ще бъда в състояние да увия ръце и около една чаша. Вижте ги на какво приличат.

И той се извъртя, за да и покаже ръцете си. Бяха посинели и гротескно подпухнали, а въжетата се бяха впили дълбоко в раздутата плът на китките.

— Друго може да му липсва на нашия маршал, но не и жар, когато се заема да изпълни повелята на дълга.

Марика беше свила устни, а в очите и просветкваха гняв и състрадание.

— Обещавате ли… — започна тя.

— Сега е мой ред да ви попитам — имам ли вид на луд? Как да избягам? Нали навън ме чакат пайутите. По-скоро бих рискувал живота си с уискито на губернатора.

Пет минути минаха обаче, преди Дийкин да е в състояние да се изложи на този риск. На Марика и трябваше само една минута, за да го развърже, но на него му бяха необходими четири, за да стигне с подскачане до най-близкото кресло и да възстанови донякъде кръвообращението в схванатите си ръце. Въпреки явно нечовешката болка лицето му остана неподвижно. Марика, която го наблюдаваше напрегнато, се обади след малко:

— Изглежда, че Джон Дийкин съвсем не е мекотелото, за което всички го мислят.

— Не върви възрастен мъж да се разциври пред една жена. — Той продължи да свива и разгъва пръстите на ръцете си. — Не споменахте ли нещо за писне, госпожице?

Тя му донесе чаша уиски. Дийкин я пресуши точно на един дъх, въздъхна доволно, постави чашата на масичката до себе си, наведе се и се зае да развързва глезените си. Марика скочи на крака, стиснала юмруци, с ярост в очите; остана така само за част от секундата, след което изтича вън от салона и се върна, преди още Дийкин да е освободил краката си. Той се взря недоволно в малкия, но насочен право в него пистолет със седефена ръкохватка.

— Това пък за какво го разнасяте? — попита.

— Чичо каза, че ако ме уловят индианците… — Тя млъкна — яростта сковаваше гърлото и. — Бъдете трижди проклет! Вие ми обещахте!

— Когато човек е убиец, подпалвач, крадец, измамник и страхливец, няма защо да се изненадвате, че се е оказал и лъжец. Всъщност трябва да сте твърде глупава, ако очаквате нещо друго. — Той свали ремъците, омотани около глезените му, изправи се несигурно на крака, направи две крачки напред и небрежно взе пистолета от ръката и, сякаш никога не е имала намерение да стреля — което си беше самата истина. После леко я бутна да седне в едно от креслата, пусна пистолета в скута и, докуцука до своето кресло и се отпусна в него, като леко се намръщи от болка. — Успокойте се, госпожице. Никъде нямам намерение да ходя. Просто искам да възстановя кръвообращението си и толкоз. Желаете ли да видите на какво приличат глезените ми?