Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 24

* * *

На западния хоризонт тъмните надвиснали облаци вече бяха мастиленочерни. Едва прозиращите в далечината върхари проблясваха бледобели на фона на зловещото тъмнило. Боровете по по-високите места в долината, където влакът продължаваше своя криволичещ бяг покрай коритото на замръзналата река, бяха вече покрити със сняг. Композицията едва пълзеше по стръмнината, навлизайки в хапещия студ и ледения мрак на високите плата.

Контрастът с температурата в самия влак беше по-силен и от преди, но Дийкин, останал сам в офицерския салон, нямаше настроение да го оцени. Топлината, излъчвана щедро от печката, и ласкавата светлина от единствената газена лампа явно не занимаваха съзнанието му. Той не беше променил съществено позата си, само дето сега лежеше изцяло отпуснат на една страна. Намръщи се от болка при поредния рязък, но безуспешен опит да разхлаби въжетата около китките си и отново застина неподвижен.

Той не беше единственият буден във вагона. Марика седеше в тясната койка, която заемаше половината от малкото и купе, хапеше замислено долната си устна и от време на време поглеждаше нерешително към вратата. Мислите и се въртяха около същото, което тормозеше и Дийкин — физическото му неудобство. Внезапно, изпълнена с решимост, тя стана, наметна се с халата си, безшумно излезе в коридора и също тъй безшумно затвори след себе си.

Долепи ухо до вратата на съседното купе. Беше пределно ясно, че въпросът с тишината вътре не стои на дневен ред — съдейки по гръмовното хъркане, губернаторът на щата Невада явно бе постановил, че утрото е по-мъдро от вечерта и бе отложил тревогите си за тогава. Доволна, Марика продължи напред по коридора към офицерския салон, затвори след себе си и погледна към Дийкин. Той също я загледа мълчаливо, а лицето му бе лишено от всякакво изражение. Марика се насили да проговори със спокоен и безразличен глас.

— Добре ли сте?

— Виж ти! — Дийкин я изгледа с искра любопитство. — Може би племенницата на губернатора все пак не е безгръбначна глезла. Знаете какво ви чака, ако ви сварят тук губернаторът, полковникът или Пиърс?

— Какво толкова ще ми направят? — И в нейния глас не липсваше язвителността. — Струва ми се, господин Дийкин, че положението, в което се намирате, едва ли ви дава основания да предупреждавате или да четете морал на когото и да било. Също така искам да ви напомня, че не живеем преди сто години и мога твърде добре да се оправям, без да припадам по повод и без повод като благородна девица. Попитах ви как се чувствувате.

Дийкин въздъхна.

— Точно така — ритнете падналия. Как мога да бъда освен много добре. Нима не виждате? Винаги спя в тази поза.

— Не си хабете сарказма, не съм от неговите ценители. — Гласът и беше студен. — Изглежда наистина си губя времето с вас. Дойдох да ви попитам дали имате нужда от нещо.

— Извинете. Не исках да ви засегна. Джон Дийкин не е в най-добрата си форма. А що се отнася до предложението ви… чухте какво каза маршалът. Не си прахосвайте съчувствието по мен.

Думите на маршала влизат от едното ми ухо и излизат от другото. В кухнята има храна.