Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 26

— Не!

Собствената и нерешителност явно я задавяше от гняв.

— Да ви призная, аз също. Майка ви жива ли е?

— Майка ми… — Неочакваният въпрос я завари крайно неподготвена. — Какво ви интересува вас?

— Просто водя разговор. Нали знаете колко е неловко, когато двама непознати разговарят за първи път. — Той се изправи и предпазливо направи няколко крачки напред-назад, с чашата в ръка. — Е, жива ли е?

— Да — рязко и едносрично отвърна Марика.

— Но не е добре, нали?

— Откъде знаете? Пък и не е ваша работа.

— Вярно, не е. Просто съм зареден с ненаситно любопитство.

— Много купешки думи използувате. — Марика едва ли беше в състояние да се надсмива, но почти го постигна. — Твърде купешки, господин Дийкин.

— Не забравяйте, че бях преподавател в университета. Много е важно да внушиш на студентите си, че си по-умен от тях. За целта използувах по-сложни думи. И така, значи майка ви е болна. Ако беше добре, за един комендант на форт би било далеч по-естествено да бъде посетен от жена си, а не от дъщеря си. Освен това ми се струва, че мястото ви е до ложето на болната ви майка. Също така ми прави впечатление, че са ви позволили да тръгнете насам при положение, че във форта върлува холера, а индианците са твърде неспокойни. На вас всички тези доводи не ви ли говорят нещо, госпожице Феърчайлд? Поканата от баща ви трябва да е била крайно настойчива и неотложна, макар че един Господ знае какви са причините. С писмо ли я получихте?

— Не съм длъжна да отговарям на въпросите ви. Ала въпреки това си личеше, че те са събудили любопитството и.

— Освен всичките ми недостатъци, изброени от маршала, аз съм надарен и със съществена доза натрапчива упоритост. С писмо ли ви покани? Не, естествено. Поканата е дошла по телеграфа. Всички спешни послания се изпращат телеграфически. — Той рязко промени темата на разпита си: — Добре ли познавате чичо си, полковник Клеърмонт, майор О’Брайън?

— Не, наистина! — Марика отново се зае да свива устни. — Вашите въпроси са непоносими…

Благодаря, благодаря. — Дийкин пресуши чашата, седна и започна да връзва отново глезените си. — Друго не ме интересува. — Той се изправи, подаде и второто парче въже и и обърна гърба си, където бе преплел ръце. — Ще бъдете ли добра… само че не толкова стегнато. Марика бавно попита:

— На какво дължа цялата тази загриженост? Вие самият си имате предостатъчно главоболия и неприятности…

Така е, скъпо момиче, имам си ги. Просто се опитвам да се разсейвам и да не мисля за тях. — Той подбели очи от болка, когато въжето се затегна около възпалените му китки. — По-полека!

Без да отговори, тя завърза и последния възел, помогна му отначало да приседне на пода, после да легне и без дума повече напусна салона. Върнала се в малкото си купе, тя затвори безшумно вратата и дълго седя на леглото с неподвижно, замислено лице.

* * *

В ярко осветената в червено кабина на локомотива Банлън също стоеше замислен, а вниманието му постоянно се раздвояваше между контролните уреди и взирането през страничното прозорче към релсите отпред и небето горе. Черната облачна грамада, която бързо се придвижваше на изток, сега забулваше половината небе. Много скоро тъмнината щеше да се доближи до онази крайна точка на насищане, която е възможна единствено по високите плата, където планините и дърветата, а и земята са покрити с бял сняг.