Читать «Месарят» онлайн - страница 5

Защо, Даниел?

… Следобеда се прибирах в моята стая, при нашите. Опитвах се да рисувам картината, която бях започнала в началото на лятото, но не вървеше. Мечтаех си за есента, когато най-сетне ще свършат тези месеци, за стаичката си в града, за колегите от академията и най-вече за Даниел. Вземах си папката, флумастери и туш и му пишех, шарейки листовете с малки рисунки.

Повечето студенти от академията обичаха да рисуват на огромни платна, цели стени понякога. На мен ми се искаше да събера света, да го уловя и да го напъхам във възможно най-малко пространство. Моите неща бяха миниатюри за гледане отблизо и заврънкулките им ми отнемаха по цели нощи работа. От някое време ми се занимаваше със скулптура. Опитвах с топчици глина, големи колкото нокът, ала след печенето изрязаните със златарска прецизност предметчета се превръщаха в чупливи играчки, които се трошаха между пръстите, щом ги пипнеш, и оставяха само малко червеникав прах върху кожата.

Четях стихове и си ги преповтарях вечер, един пасаж от „Заратустра“, където се говори за горещия дъх на морето, лошите му спомени и стенанията му.

… Срещнах Даниел у брат ми.

Наскоро бяха събрали рокгрупа с онова момиче. Тя седеше между тях на кревата, слабите й крака в клин на леопардови шарки бяха сгънати отдолу, със стъпалата под задника. Слушаха музика, приказваха си за комикси и се смееха. Под широкия пуловер помръдваше възтежката й гръд, тя клатеше малката си остригана глава и изстрелваше думите с боботещ глас. Тя беше певицата. Даниел през цялото време я гледаше и аз веднага се влюбих в него. Поне сега ми се струва така.

Пушех и пиех кафе като тях, но не говорех. Те се притискаха към нея, от време на време слагаха ръце на бедрата й.

Аз и не слушах. Магнетофонът виеше.

Той беше кестеняв и черните му очи сновяха като косове, понякога кацаха на мен и ме клъвваха с жестоките си клюнове.

Коремът ме присвиваше. Лежах на земята. Мразех това момиче.

Имаше отвратителни гърди, като на моята кукла Барби, които пипах като малка. И той, и брат ми умираха да ги мачкат, разбира се. Кой знае дали вече не го бяха правили. Всеки с ръка на една от гърдите й.

Въздухът, който вдишвах, се спускаше на горчиви стълбове до пъпа ми.

Обърнах се по корем и пуших толкова, че връхчетата на пръстите ми изтръпнаха. Тя сгъваше и разгъваше краката си и клинът й прилепваше към тялото, към онази лека изпъкналост между краката, с цепката в средата. Барабаните ме блъскаха право в гръдния кош. Наблюдавах очите му, за да видя дали и той гледа към онова място на клина, под пуловера с друсащите се при всяко движение гърди.

Гледаше, мръсникът.

Жегата се усилваше. Това беше постоянната тема за разговор. Когато месарят излизаше от хладилната камера, клиентките го питаха: „Вътре май е по-приятно, отколкото навън?“ И той кимаше ухилен. Понякога, ако жената му харесваше и не изглеждаше много строга, се осмеляваше да подхвърли: „Да проверим заедно, искате ли?“ Това биваше изречено с най-небрежен тон, за да смекчи блясъка в окото му.

Думите му не бяха току-така казани. Случваше се понякога стопанинът и месарката да излязат десетина минути, след като са влезли в хладилника, отвеяни и разрошени.