Читать «Месарят» онлайн - страница 20

Слава богу, нямаше никой. Ако ме бяха видели, сигурно щяха да ме съжаляват и тогава край на моето щастие, на надеждата. Такива са хората: те не виждат красотата на твоя живот; твоят живот им се струва ужасно окаян, ако например през лятото не си почернял като тях. Искат да намираш радостта си точно като тях и допуснеш ли слабостта да се поддадеш, никога няма да ти се случи да спиш сама в някое дере, цялата раздрана в непрогледната нощ.

Както бях на четири крака, си представях, че съм куче, котка, слон, кит. Слънцето се издигаше пред мен и прежуряше по потното ми лице. Китовете живеят в океани и бълват вода, за да си разхлаждат лицата. Опасах няколко стръка трева, разквасих си устата. Без да искам, глътнах една-две гадинки, които се случиха там.

Скоро усетих достатъчно сили, за да опитам да се изправя. Опряна още на земята с длани, отлепих колене и вирнах нагоре задник. Когато се почувствах стъпила здраво, пуснах се с двете ръце, както на колело, изхвърлих се назад, внимавайки да уравновеся движението, да не се окажа седнала.

Тръгнах с боси крака покрай пътя, по тревата, по камъчетата и още всякакви неща, каквито човек не може дори да си представи.

Минаваха коли, дори една спря, но аз не поисках да се кача. Чувствах се необикновено силна. Притежавах мощта на месаря, злобата на момчето с мъртвешката глава.

Пред мен вече започваше широка улица. Ще нарисувам кораб и когато дъждовете пак завалят, ще съм готова. Ще взема с мен всичките животни на земята и един месар и ще плаваме заедно през целия потоп.

Стигнах до първата къща, оградата беше цялата отрупана с рози. Откъснах една, изскубнах всичките й листенца наведнъж и ги изядох. Колкото и нежни и безплътни да бяха, ми напълниха устата. Зад портичката се мяташе куче, лаеше и се зъбеше злобно. Изядох целия цвят и му хвърлих бодливото стъбло.

Алина Рейес е съвсем ново име във френската литература. През 1987 г. първата й изява — романът „Месарят“, получава в ръкопис наградата „Пиер Люис“, присъждана в гр. Бордо. Книгата излиза следващата година, почти веднага е преведена на повечето европейски езици и днес се смята за най-успешната еротична творба от „Емануела“ насам.

Всъщност въпросът за еротичната същност на „Месарят“ остава открит. Несъмнено е едно: с език, който ще шокира немалка част от читателите, са поставени основните екзистенциални проблеми — на първо място този за смъртта и за изплъзващата се същина на живота. Поставени са с помитаща всякакви табута ювенилна дързост, която напомня по-скоро за една друга скандална навремето си поява във френската литература, тази на Франсоаз Саган с „Добър ден, тъга“ през 1954 година.

Остава открит и въпросът, доколко българският читател е подготвен за подобна среща. Или по-точно ясно е, че не е подготвен — поне в светлината на толкова дълго внушаваното ни разбиране за изкуството като средство за възпитание (което, между другото, все не успяваше да ни довъзпита докрай, все обявяваше някои неща, неподходящи за възрастта ни). Но пък кой е подготвен изцяло за сблъсъка с живота, със смъртта, със свободата?