Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 6

Албърт й подаде следващата книга.

— О, да! — възкликна отново Тапънс. — Тази е още по-добра. И пак е стара. Трябва да ги съберем всички на едно място. Чакай да видя. Тази коя е? „Островът на съкровищата“. Колко хубаво! Обезателно трябва да я препрочета, въпреки че, струва ми се, съм гледала два филма по нея. Не обичам да гледам филми по книги. Обикновено в тях нещо не е наред. О! Ето и „Отвлеченият“. Винаги съм я харесвала.

Албърт се протегна, взе твърде голяма купчина книги и „Катриона“ се стовари на главата на Тапънс.

— О, извинете, мадам! Много съжалявам!

— Няма нищо. Случва се — успокои го Тапънс. — „Катриона“. Дали горе има още от романите на Стивънсън?

Албърт й подаде още книги, но този път по-внимателно. Тапънс щастливо извика:

— „Черната стрела“! О, Боже! „Черната стрела“. Тя е една от първите книги, които съм прочела. Ти, Албърт, май не си я чел? Искам да кажа, че сигурно тогава не си бил роден. Нека да си помисля. „Черната стрела“. Да, картината от стената с очи… истински очи… които те гледат от картината. Беше прекрасно, толкова ужасяващо. „Черната стрела“. За какво се разказваше? Май за… кучето, котката? Не! „Котката, плъхът и кучето Лъвъл управляват цяла Англия по времето на Гърбушко.“ Така беше. Гърбушкото е Ричард III. Въпреки че напоследък постоянно пишат, че той всъщност бил чудесен и съвсем не бил жесток. Но аз не вярвам. Нито пък Шекспир. Не случайно е започнал пиесата си с думите на Ричард: „Аз съм предопределен да бъда жесток.“ О, да, „Черната стрела“.

— Да свалям ли още, мадам?

— Не, благодаря ти, Албърт. Струва ми се, че съм твърде уморена, за да продължа.

— Добре. Между другото господарят се обади и каза, че ще закъснее с половин час.

— Нищо — каза Тапънс, после седна в едно кресло, взе „Черната стрела“, отвори я и се зачете.

— Мили Боже, колко е прекрасна! — възкликна Тапънс. — Май съвсем съм я забравила, след като я чета с такова удоволствие. Спомням си колко се вълнувах.

Настъпи тишина. Албърт се върна в кухнята, а Тапънс се облегна назад, погълната от книгата. Времето минаваше. Сгушена в креслото, мисис Томас Бересфорд се бе отдала на удоволствието, което й доставяше историята на Робърт Луис Стивънсън.

В кухнята времето също течеше. Албърт свещенодействаше около печката. Отвън се чу шум от кола. Албърт отиде до страничната врата, отвори я и попита:

— Да я прибера ли в гаража, сър?

— Не, аз ще я прибера — отвърна Томи. — Предполагам, че си зает с вечерята. Много ли закъснях?

— Не, сър. Точно, колкото казахте. Дори се връщате малко по-рано.

Томи се погрижи за колата, сетне влезе в кухнята, разтривайки ръце.

— Навън е студено. Къде е Тапънс?

— О, госпожата е горе при книгите.

— Какво? Още ли се занимава с тези книги?

— Да. Цял ден ги подрежда, но май повечето време чете.