Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 4

— И какво ще я правим? Ще я продадем ли?

— Да, предполагам, ще трябва — замисли се Тапънс. — Е, можем да си я запазим и да я показваме на хората. Нали разбираш, не точно да се фукаме, а просто да казваме: „О, знаете ли, ние имаме един-два много редки екземпляра.“ Томи, наистина си мисля, че ще намерим нещо много ценно.

— Например някоя от твоите любими стари детски книжки, които си позабравила?

— Е, не точно. Имам предвид нещо изненадващо, нещо фамозно. Нещо, което изцяло ще промени нашия живот.

— О, Тапънс! — възкликна Томи. — Какво невероятно въображение имаш! Но ми се струва много по-вероятно да претърпим пълен провал.

— Глупости! — възмути се тя. — Да не губим надежда. Тя е най-великото нещо, което човек има в живота си. Надежда! Да не би да си забравил? Аз винаги съм изпълнена с надежда!

— Зная — увери я Томи и въздъхна. — За съжаление често ми се случва да си го припомням.

Глава втора

Черната стрела

Мисис Томас Бересфорд постави „Часовникът с кукувичка“ от мисис Моулсуърт на едно свободно място на третата лавица отдолу. Там бяха подредени всички романи на тази писателка. Тапънс извади „Стаята с гоблените“ и замислено я повъртя в ръцете си. Дали да не препрочете „Фермата на четирите вятъра“? Не си я спомняше така добре, както другите две. Пръстите й погалиха корицата… Томи всеки момент щеше да се върне.

Напредваше с подреждането. Наистина напредваше. Само ако можеше да се въздържи да не чете старите си любими книги. Беше изключително приятно, но отнемаше твърде много време. Когато Томи се връщаше вечер и я питаше докъде е стигнала, тя му отговаряше, че всичко е наред, но трябваше да използва много такт и въображение, за да не допусне той да се качи горе и да види как всъщност стои въпросът с подреждането на книгите. За всичко й трябваше време. Нанасянето в нова къща изискваше време и то много повече, отколкото човек си представя. А и тези досадници, които се мотаят навсякъде. Например електротехниците. Когато се появяваха, обикновено установяваха, че онова, което са свършили предишния път, не е удовлетворително и издълбаваха още дупки в пода. С грейнали лица поставяха нови клопки за невнимателните домакини, в които да се спъват, а някой от жичкаджиите, който дълбокомислено проучва пода, да ги спасява в последния момент.

— Понякога си мисля, че не трябваше да напускаме Бартънс Акр — промърмори Тапънс, но се сети за разговора с Томи.

„Спомни си столовата, таванските помещения и какво се случи с гаража — беше й казал той. — Почти се стовари върху колата.“ „Да, ама можехме да ги поправим“ — беше му отговорила тя. Но той й бе припомнил, че е трябвало да ремонтират основно сградата или просто да се преместят. „Някой ден тази къща ще стане много хубава — я бе уверил той. — Сигурен съм. Ще има достатъчно място за всичко.“ „Когато казваш, че ще има достатъчно място за всичко, имаш предвид, че ще можем да запазим и подредим всичките ни вещи ли?“ — бе попитала тя. „Да — й бе отвърнал Томи. — Понякога ми се струва, че човек събира твърде много вещи, но тук ще имаме достатъчно място.“