Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 8

— За Бога, спри! — възкликна умолително Томи.

— Почакай! Трябва да разбера. Сега е по-ясно, защото съм извадила буквите и съм ги написала една до друга. Виждаш ли какво се получава? Искам да кажа, че ако продължа да вадя подчертаните букви от думите, ще можем да прочетем нещо. Първите са — М-е-р-и. Тези четири букви бяха подчертани.

— И какво се получава?

— Получава се име — Мери.

— Добре, Мери. Някоя, наречена Мери. Предполагам, че е била дете с доста богато въображение и е искала да отбележи, че книгата си е нейна. Обикновено хората си надписват книгите — опита се да намери обяснение Томи.

— Дотук добре. Мери. А от следващите подчертани букви се получава думата Д-ж-о-р-д-а-н.

— Виждаш ли! Мери Джордан — заяви доволно Томи. — Нищо необикновено. Сега знаеш цялото й име. Казвала се е Мери Джордан.

— Да, но книгата не е нейна. На първата страница с доста необработен детски почерк е написано Александър, Александър Паркинсон.

— Всъщност какво значение има?

— Разбира се, че има значение — възмути се Тапънс.

— Хайде, гладен съм — простена Томи.

— Прояви малко търпение — помоли го тя. — Ще ти прочета останалите подчертани букви, които са на четирите страници. Буквите са в произволно избрани думи и са от различни изречения. Мисля, че думите нямат никакво значение, а само буквите. Вече разгадахме Мери Джордан. Така. А знаеш ли какво се получава от следващите букви? „Н-е у-м-р-я о-т е-с-т-е-с-в-е-н-а с-м-ъ-р-т“. Очевидно са имали предвид „естествена“, но не са знаели как точно се пише. И какво се получава? „Мери Джордан не умря от естествена смърт“. А сега следващото изречение: „Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ Това е всичко. Нататък в книгата не намерих други подчертани букви. Доста вълнуващо, нали?

— Виж какво, Тапънс, надявам се не възнамеряваш да дадеш воля на въображението си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да си изфантазираш някаква мистерия.

— Да, но на мен ми изглежда мистериозно — заяви твърдо Тапънс. — „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ О, Томи, трябва да признаеш, че е страшно интригуващо!

Глава трета

Посещение на гробището

— Тапънс! — провикна се Томи щом влезе вкъщи.

Отговор не последва. Леко ядосан, той се изкачи нагоре по стълбите и прекоси коридора на първия етаж. От бързане кракът му попадна в една от дупките, издълбани от електротехниците и той яростно изруга:

— Проклети некадърници!

Преди няколко дни му се бе случило същото. Електротехниците бяха дошли изпълнени с оптимизъм и ентусиазирано бяха започнали работа. Не след дълго казаха, че всичко върви добре и им остава малко работа. После си тръгнаха, като обещаха, че ще се върнат същия следобед. Но не се върнаха. Не може да се каже, че Томи бе особено изненадан. Вече бе свикнал, че строителните работници, техниците по поддръжка и ремонт на електрическите и газовите инсталации, и изобщо всички от този род, имаха подобен маниер на работа. Идват, демонстрират компетентност, правят оптимистични прогнози и отиват да си вземат нещо. Сетне повече не се появяват. Човек започва да звъни по телефона, но обикновено номерът се оказва грешен. Ако пък е верен, оказва се, че съответният човек вече не работи там. Просто нещата се свеждат до това — човек да внимава да не попадне в някоя от издълбаните дупки и да си изкълчи глезена. Изобщо да се пази да не се нарани по един или друг начин. Томи се боеше повече за Тапънс, отколкото за себе си. Той все пак имаше повече опит от нея. Беше убеден, че тя е подложена на по-голям риск от злополуки от него. Например можеше да се изгори от някой тиган или от печката… Но къде е тя сега? Той отново се провикна: