Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 5

Тогава тя се бе запитала дали някога ще успеят да направят нещо повече с тази къща, освен да се нанесат в нея. Изглеждаше й съвсем просто, но се оказа доста по-трудно. Разбира се, известна роля изиграха и книгите.

— Ако бях едно обикновено съвременно дете — промърмори си Тапънс, — нямаше да се науча да чета толкова лесно още съвсем малка. Днешните четири, пет или шестгодишни деца не могат да се справят с четенето, докато не станат на десет или единайсет. Не разбирам защо на нас ни беше толкова лесно. Всички можехме да четем. Аз, съседчето Мартин, Дженифър от къщата в края на улицата, а също и Сирил и Уинифред. Всички. Не искам да кажа, че можехме добре да произнасяме думите, но можехме да разчитаме всичко, което пожелаем. Не зная как се научихме. Предполагам, че сме питали. Четяхме рекламите за хапчета за черен дроб на доктор Картър и всички табели, когато влакът приближаваше Лондон. Беше много вълнуващо. Постоянно се чудех за какво служат тези хапчета. О, Боже! Трябва да се съсредоточа върху работата си.

Тя размести няколко книги. Загуби четвърт час погълната първо от „Алиса в страната на чудесата“, после от една книжка на Шарлот Йънг. Накрая пръстите й погалиха дебелата изтъркана корица на „Венецът от маргаритки“.

— О, трябва да я прочета отново! — възкликна на глас Тапънс. — Като си помисля колко години минаха, откакто съм я чела. О, Боже! Беше толкова завладяващо да се питаш дали на Норман ще му разрешат първо причастие или не. И Етел… а как се казваше онова място? Коксуел или нещо подобно… и бъбрицата Флора. Чудя се защо по онова време героите от книгите бяха големи бъбривци, а в живота това се считаше за много лошо качество. Питам се днес какви сме? Мислиш ли, че сме бъбриви?

— Моля? Не ви чух, мадам? — обади се Албърт.

— О, нищо — отвърна Тапънс и се обърна към предания си „оръженосец“, който току-що се бе появил на вратата.

— Помислих, че ме повикахте, мадам. Позвънихте, нали?

— Ами, не — смути се Тапънс. — Просто се хванах за шнура, когато се качих на стола, за да взема една книга.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, бих искала — призна си Тапънс. — Постоянно падам от тези столове. Краката на някои от тях са доста разнебитени.

— Някоя конкретна книга ли искате?

— Ами… не съм се справила с третата лавица, а ми остават още две до тавана. Не зная кои книги са там.

Албърт се качи на стола и започна да ги подава на господарката си, като изтупваше всяка книга от праха. Тапънс ги поемаше с възторжени възклицания.

— О! Я виж ти! Май наистина съм ги забравила. Ето „Амулетът“, това пък е „Псамаят“. А, ето и „Новите търсачи на съкровища“. Колко обичам тези книги! Не, Албърт, не ги подреждай още. Мисля, че първо трябва да ги препрочета. Е, искам да кажа една-две като начало. Тази пък коя е? Нека да погледна. „Червената кокарда“. О, да, от историческите романи. Колко съм се вълнувала от нея. А, ето и „Под червената мантия“. Да, има много книги от Стенли Уейман. Чела съм ги, когато бях на десет или единайсет. Няма да се изненадам, ако попадна и на „Затворникът в Зенда“. — Спомените й изтръгнаха дълбока въздишка на блаженство. — „Затворникът в Зенда“. Първото докосване до романтичните истории. Любовта на принцеса Флавия. Кралят на Руритания. Рудолф Расендил, май така му беше името, героят от детските ми сънища.