Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 118

— Значи това е новият ви дом — отбеляза Дебора, прегърнала майка си. — Харесва ми… Много ми харесва.

— Може ли да се разходим из градината? — попита Джанет.

— След чая — отвърна дядо й.

— Искам си чая — проплака отново Розали, а изражението на лицето й недвусмислено показваше, че според нея нещата трябва да се степенуват по важност.

Всички влязоха в дневната, където чаят вече ги очакваше. Това предизвика всеобщо задоволство.

— Какво чувам за теб, мамо? — попита Дебора, когато приключиха с чая и отново излязоха на въздух.

Децата тичаха из градината и изследваха всяко нейно кътче в компанията на дядо си и Анибал, който не пропусна възможността да участва в общото веселие.

Дебора, която винаги бе проявявала строгост към майка си, продиктувана от убеждението й, че тя се нуждае от опека, отново попита:

— Какво си правила?

— О, ами подреждахме — отвърна Тапънс.

Дебора я изгледа с недоверие.

— Май не е само това. Нали, татко?

Томи приближаваше към тях, качил Розали на конче. Джанет продължаваше проучванията на новата територия, а Андрю се правеше на голям и бавно оглеждаше градината.

— Вършила си и разни други неща — продължи атаката си Дебора. — Май отново си се правила на мисис Блекинсоп. Проблемът при теб е, че не можеш да загърбиш последния ви случай. Дерек чул нещо и ми писа — додаде Дебора, споменавайки името на брат си.

— Дерек? Той пък какво знае? — изненада се Тапънс.

— Нали знаеш, че Дерек обикновено всичко научава. Ти също, татко. И ти си се замесил — пренасочи атаката към баща си Дебора. — Мислех, че двамата ще дойдете тук, за да си отдъхнете и да заживеете спокойно, да се забавлявате.

— Такава беше и нашата идея — рече Томи. — Но съдбата реши друго.

— „Вратата на съдбата“, „Пещерата на нещастието“, „Крепостта на страха“… — изрече отнесено Тапънс.

— Флекър — обади се мигновено Андрю, демонстриращ дълбоката си ерудиция. Той боготвореше поезията и се надяваше някой ден да стане поет. Започна прочувствено да рецитира:

„Четири огромни порти има град Дамаск Вратата на съдбата, Вратата на пустинята… Не минавай през мен, О, керван, и да пееш недей. Чуваш ли тишината на мъртвите птици, която сякаш като птица пърха?“

Изведнъж от покрива на къщата, точно над главите им, се вдигна цяло ято птици, като че ли да покажат несъгласието си със стиха.

— Какви са тези птици, бабо? — попита Джанет.

— Лястовици, които отлитат на юг — обясни й Тапънс.

— Ще се върнат ли отново някога?

— Да, ще се върнат следващото лято — отвърна баба й.

— … „И премини през Вратата на съдбата!“ — завърши с апломб Андрю.

— Някога тази къща се е казвала „Лястовиче гнездо“ — рече Тапънс.

— Но няма да живеете вече тук, нали? — обади се Дебора. — Татко ми писа, че търсите друга къща.

— Защо? — попита Джанет, която непрекъснато задаваше въпроси и заради това всички в семейството я наричаха „Джанет-защото“. — Тази не ви ли харесва?

— Ще ви изброя няколко причини — каза Томи, извади един лист от джоба си и на глас зачете: