Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 119

„Черната стрела“

Александър Паркинсон

„Оксфорд“ и „Кембридж“ — викториански градински порцеланови столове

Грин-ен-ло

Кей-Кей

Корема на Матилда

Кайн и Авел

Галантната Възлюблена.

— Томи млъкни! Това е моят списък! Няма нищо общо с теб! — развика се Тапънс.

— Но какво означават? — продължи с въпросите си Джанет.

— Прилича ми на списък с улики в някоя криминална история — опита се да отгатне Андрю. Когато не се занимаваше с поезия, четеше криминални романи.

— Наистина е списък с улики. Те са причината да търсим нова къща — поясни Томи.

— Но на мен тук ми харесва — обади се пак Джанет. — Прекрасна е.

— Къщата е хубава — реши да изрази мнението си и Розали. — Като шоколадова бисквитка — добави тя, очевидно спомняйки си сладките с чая.

— И на мен ми харесва — сподели становището си Андрю с тон на царя-самодържец на Русия.

— Защо не ти харесва, бабо? — Въпросът бе зададен пак от Джанет.

— Харесва ми, наистина ми харесва — отвърна Тапънс с внезапен изблик на ентусиазъм. — Искам да живея тук!

— „Вратата на съдбата“ — изрече Андрю. — Вълнуващо име.

— Както ви споменах, казвала се е „Лястовиче гнездо“. Можем отново да я наречем така…

— Всичките тези улики могат да послужат за разказ, дори за роман… — предположи Андрю.

— Твърде много имена. Пък и ми изглежда много объркано — обади се Дебора. — Кой би прочел подобна книга?

— Ще се изненадаш колко много са хората, които не само биха я прочели, но биха се забавлявали! — възкликна с леко възмущение Томи.

Двамата с Тапънс се спогледаха.

— Мога ли да намеря утре отнякъде боя? — попита Андрю. — Или пък Албърт да намери и да ми помогне, за да напишем с нея новото име на къщата.

— Така лястовичките ще знаят къде да се върнат отново следващото лято — рече Джанет и погледна към майка си.

— Не е лоша идея — съгласи се Дебора.

— La reine le veult… — рече тържествено Томи и се поклони на дъщеря си, за която винаги смяташе, че придава царственост на семейството им.

Глава седемнайсета

Последни слова. Вечеря с мистър Робинсън

— Вечерята беше чудесна! — рече Тапънс и огледа присъстващите.

Бяха се преместили от столовата и сега седяха около кръглата масичка за кафе в библиотеката.

Мистър Робинсън се оказа по-жълт и по-голям, отколкото Тапънс си представяше. Усмихваше й се над голямата и красива чаша за кафе в стил Джордж II. До него седеше мистър Криспин, към когото обаче сега се обръщаха с името Хоршъм. Полковник Пикауей седеше до Томи, който малко колебливо му предложи от своите цигари.

С израз на изненада полковник Пикауей отсече:

— След вечеря никога не пуша!

Мис Колодън, която малко притесни Тапънс, се обади:

— Колко интересно, полковник Пикауей. — Сетне обърна глава към Тапънс и рече: — Какво възпитано куче имате, мисис Бересфорд!

Анибал лежеше под масата, положил глава върху крака на Тапънс. Сякаш усетил, че се говори за него, вдигна муцуна с възможно най-невинното си изражение и замаха с опашка.

— Разбрах, че е много опасно куче — каза мистър Робинсън и хвърли закачлив поглед към Тапънс.

— Трябва да го видите в действие — намеси се мистър Криспън, сега Хоршъм.