Читать «Джейн търси работа» онлайн - страница 4

— Да — отговори на въпроса Джейн.

— Много добре. Идете там. Попитайте за граф Стрептич. Изпратете му визитната си картичка. Имате ли такава?

Джейн извади една. „Полковникът“ я взе и написа в ъгълчето миниатюрно „п“, после й я върна.

— Така ще е сигурно, че графът ще ви приеме. Ще разбере, че аз ви изпращам. Окончателното решение зависи от него и от един друг човек. Ако прецени, че сте подходяща, ще ви обясни за какво става дума и можете да приемете или да отхвърлите предложението му. Това задоволява ли ви?

— Напълно — отвърна момичето.

„До тук — прошепна си тя, излизайки на улицата — не виждам клопката. И все пак трябва да я има. Никъде не дават пари за нищо. Трябва да е престъпление! Не остава нищо друго.“

Настроението й се промени. Джейн нямаше съвсем отрицателно отношение към престъплението. Напоследък вестниците бяха пълни с истории за най-различни момичета-бандити. Тя сериозно се бе замислила да стане една от тях, ако не успее да си намери работа.

С лек трепет премина през портала на „Харидж“, който беше нещо изключително. Повече от всякога й се искаше да има нова шапка.

Но смело отиде до рецепцията, извади визитната си картичка и без сянка на колебание попита за граф Стрептич. Стори й се, че чиновникът я изгледа с любопитство. Той обаче взе картичката й и я подаде на едно пиколо. Даде му някакви инструкции, но толкова тихо, че Джейн не долови и дума. Скоро пиколото се върна и я покани да го последва. Качиха се нагоре с асансьора и по един коридор стигнаха до широка, двойна врата, на която момчето почука. Миг по-късно Джейн се намери в голяма стая пред висок слаб мъж със светла брада, който държеше визитната й картичка в отпуснатата си, много бяла ръка.

— Госпожица Джейн Кливланд — прочете бавно той. — Аз съм граф Стрептич.

Устните му се разтеглиха в нещо, което вероятно трябваше да представлява усмивка, откривайки два реда бели равни зъби, но не се получи нужния ефект.

— Разбирам, че кандидатствате във връзка с нашата обява. Любезният полковник Кранин ви е изпратил тук — продължи графът.

„Той наистина бил полковник“ — помисли си Джейн, доволна от своята проницателност, но само кимна с глава.

— Ще ме извините ли, ако ви задам няколко въпроса?

Не изчака отговор, а започна да разпитва Джейн по начин, много приличащ на този на полковника. Отговорите й изглежда го задоволиха. Кимна един-два пъти.

— А сега, мадмоазел, ще ви помоля бавно да отидете до вратата и да се върнете.

„Може би искат да ме правят манекен — предположи Джейн, като изпълни молбата. — Но на манекен не биха платили две хиляди лири. И все пак предполагам, че е по-добре все още да не задавам въпроси.“

Граф Стрептич се мръщеше и почукваше с ослепително белите си пръсти по масата. Внезапно стана и отваряйки вратата на съседната стая, заговори с някой там.

Върна се и седна на мястото си, а една ниска дама на средна възраст влезе и затвори вратата след себе си. Беше закръглена и ужасно грозна, но въпреки това имаше вид на важна особа. Графът попита: