Читать «Джейн търси работа» онлайн - страница 2

„Ако млада дама между двадесет и пет и тридесет години, очи — тъмносини, руса коса, черни мигли и вежди, правилен нос, слаба, височина — пет фута и седем инча, добър имитатор и говореща френски, се отбие на улица Ендерслей 7, между пет и шест часа след обяд, ще научи нещо, което ще е в нейна полза.“

— „Простодушната Гуендолин или защо момичетата грешат“ — изцитира Джейн. — Положително ще трябва да внимавам. И все пак подробностите са прекалено много. Чудя се… Хайде пак да ги прочета. „Между двадесет и пет и тридесет“, аз съм на двадесет и шест. „Очи — тъмносини“, това е добре. „Руса коса, черни мигли и вежди“ — всичко до тук е О’кей. „Правилен нос“ — даа, във всеки случай достатъчно правилен. Не е изкривен като кука, нито пък стърчи нагоре. И съм слаба, дори за днешните представи. Само пет фута и шест инча съм, но пък бих могла да нося високи токчета. Добър имитатор съм, не изключително добър, но мога да имитирам гласовете на хората. Говоря френски като ангел или като французойка. Фактически съм съвсем подходяща. Би трябвало да скачат от радост, когато се появя. Джейн Кливланд, нападни и победи!

Джейн решително откъсна обявата и я постави в ръчната си чанта. После поиска сметката си с нови, бодри нотки в гласа.

В пет без десет тя вече проучваше квартала около улица Ендърсли. Беше малка уличка, притисната между две по-големи, в близост до площад Оксфорд. Изглеждаше мрачна, но не будеше подозрение.

Номер седем по нищо не се различаваше от съседните къщи. Състоеше се, както и те, от офиси. Но поглеждайки натам, Джейн за пръв път осъзна, че не е единственото синеоко, русокосо, слабо момиче с правилен нос, между двадесет и пет и тридесет години. Очевидно Лондон беше пълен с такива и поне четиридесет или петдесет от тях се бяха събрали навън пред сградата на улица Ендърсли, номер 7.

„Конкуренция. По-добре бързо да застана на опашката“ — каза си тя.

Направи го точно когато още три момичета завиха по улицата. Други ги последваха. Джейн се забавляваше, като правеше критична преценка на стоящите в съседство с нея. Винаги успяваше да открие нещо нередно — руси мигли, вместо тъмни, очи по-скоро сиви, отколкото сини, руса коса, дължаща цвета си на фризьора, а не на природата. Интересно разнообразие от носове и фигури, които само при безкрайна снизходителност биха могли да се нарекат слаби. Почувства се с приповдигнато настроение и си помисли: „Като цяло вярвам, че имам толкова добри шансове, колкото и всички останали. Чудя се за какво ли става дума. Сигурно набират красавици.“

Опашката се придвижваше бавно, но сигурно, напред. Скоро се появи втори поток от момичета, които излизаха от вътрешността на сградата. Някои от тях вирваха глава, някои се усмихваха неестествено. Джейн с радост промърмори:

— Отхвърлени. Много се надявам вътре да не се е препълнило, преди да вляза.

А опашката продължаваше да се придвижва напред. Забеляза как момичетата неспокойно впиваха очи в малки огледалца и отчаяно си пудреха носовете. Наляво и надясно се размахваха червила.

„Искаше ми се да имам по-хубава шапка“ — тъжно си каза Джейн. Най-после дойде нейният ред. Влезе в сградата и се озова в антре. От едната страна имаше стъклена врата с надпис „Кантора Катбъртсънс“. През тази врата минаваха, една по една, кандидатките. Тя въздъхна дълбоко и влезе.