Читать «Странният случай с Артър Кармайкъл ((Взет от записките на покойния доктор Едуард Карстеърс, виден психолог))» онлайн - страница 9

— Тръпки ме побиват — каза Сетъл. — Направо е зловещо.

— Всичко бих дал да разбера — казах — коя книга липсва от тук. Смяташ ли, че има как да открием?

— Може би по някакъв каталог. Вероятно лейди Кармайкъл.

Разтърсих глава.

— Лейди Кармайкъл нищо няма да ти каже.

— Така ли смяташ?

— Сигурен съм. Докато ние правим догадки и опипваме в тъмното, лейди Кармайкъл знае. И по някакви нейни си причини все още не ни казва нищо. Предпочита да се подложи на един страшен риск, вместо да наруши мълчанието си.

Денят мина толкова безлично, че ми приличаше на затишие пред буря. При това изпитвах странното усещане, че проблемът се приближава към своето решение. Опипвах в тъмното, но скоро щях да прозра. Всички факти бяха налице — готови, чакащи мъничката искра, която да ги осветли и да ги спои един за друг, за да покаже тяхното значение.

И тя наистина се появи! По най-неочакван начин!

Това стана точно когато бяхме насядали както обикновено след вечеря в зелената гостна. Всички бяхме много мълчаливи. Стаята беше наистина тъй безшумна, че по пода пробяга мъничко мишле — и в този миг искрата блесна.

С един-единствен голям скок Артър Кармайкъл литна от стола си. Вибриращото му тяло се устреми като стрела след мишката. Тя изчезна зад ламперията, а той остана приклекнал там — целият нащрек, тялото му все още треперещо от напрежение.

Беше ужасно! Никога не бях ставал свидетел на такъв парализиращ миг. Вече не се чудех на какво ми напомняше Артър Кармайкъл с безшумната си походка и зоркия си поглед. В мислите ми се появи мълниеносно обяснение — безумно, невероятно, недопустимо. Отхвърлих го като невъзможно — немислимо! Но не можех да го изпусна от ума си.

Почти не си спомням какво стана след това. Всичко изглеждаше замъглено и нереално. Зная, че по някакъв начин се качихме горе и си пожелахме бързешком лека нощ, едва ли не страхувайки се да се погледнем в очите, за да не би да видим в тях потвърждение на опасенията си.

Сетъл се настани пред вратата на лейди Кармайкъл за първото дежурство и се уговорихме да ме събуди в З часа. За лейди Кармайкъл не се страхувах; бях изцяло погълнат от фантастичната си, невероятна теория. Казвах си, че е невъзможно — но мислите ми отново се връщаха като в някакво опиянение.

И тогава изневиделица покоят на нощта бе нарушен. Гласът на Сетъл се извиси във вик, отправен към мен. Втурнах се в коридора.

Той тропаше и блъскаше с все сила по вратата на лейди Кармайкъл.

— Дявол да я вземе тая жена! — викаше той. — Заключила е!

— Но.

— То е вътре, човече! Вътре при нея! Не го ли чуваш? Иззад заключената врата свирепо се извиваше протяжен котешки вой.

А след него последва ужасяващ писък, после още един. Разпознах гласа на лейди Кармайкъл.

— Вратата! — изревах аз. — Трябва да я разбием! В следващата минута ще бъде прекалено късно.

Опряхме рамене и с всичка сила я натиснахме. Чу се трясък — и ние едва не паднахме в стаята.

Лейди Кармайкъл лежеше на кревата си, окъпана в кръв. Рядко съм виждал по-страшна гледка. Сърцето й още биеше, но раните й бяха ужасни, защото кожата по шията й беше цялата раздрана и разпокъсана. Потръпвайки от ужас, аз прошепнах: