Читать «Странният случай с Артър Кармайкъл ((Взет от записките на покойния доктор Едуард Карстеърс, виден психолог))» онлайн - страница 8

— Лейди Кармайкъл — подхванах. — Имам причини да вярвам, че ви заплашва сериозна опасност.

— Наистина? — Тя посрещна думите ми с абсолютно безразличие.

— В тази къща има — продължих аз — нещо. Присъствие някакво, което очевидно е враждебно спрямо вас.

— Глупости — измърмори тя надменно. — Нима мога да вярвам в някакви щуротии!

— Столът пред вашата стая — отбелязах сухо — снощи е бил съдран на ивици.

— Наистина? — Тя вдигна вежди, както ми се стори, учудено, но забелязах, че й бях съобщил нещо, което тя вече знаеше. — Някаква наивна банална шега, предполагам.

— Не е точно така — отговорих аз малко развълнувано. — Искам да ми кажете — заради вас самата — замълчах.

— Да ви кажа какво? — заинтересува се тя.

— Нещо, което да хвърли светлина върху историята — казах натъртено аз.

Тя се разсмя.

— Нищо не зная — каза. — Абсолютно нищо.

Едва ли някакво предупреждение за опасност би могло да я накара да направи каквото и да е признание. И все пак бях убеден, че тя знае много повече от всеки от нас и държи някакъв ключ към загадката, от която нямахме и понятие. Но осъзнах, че е абсолютно невъзможно да я накарам да говори.

Реших обаче да взема всички предпазни мерки, след като бях сигурен, че я заплашва съвсем реална и непосредствена опасност. Преди да си легне на следващата вечер, Сетъл и аз направихме подробен оглед на стаята. Споразумяхме се да дежурим на смени в коридора.

Пръв поех дежурството аз — всичко мина без инциденти и в три часа Сетъл ме смени. След предишната безсънна нощ бях уморен и тутакси заспах. Сънувах много интересен сън.

Сънувах, че сивата котка седи до леглото ми, а очите й са фиксирани в моите, странно молещи. После, с лекотата, характерна за всеки сън, проумях, че това създание иска да го последвам. Тръгнах и то ме поведе надолу по голямото стълбище и надясно към отсрещното крило на къщата до една стая, която очевидно беше библиотека. Спря от едната страна на стаята и повдигна предните си лапички така, че да се опрат на една от по-долните полици с книги, като в същото време се вторачи още веднъж в мен със същия трогателен поглед, изпълнен с молба.

И тогава котката и библиотеката избледняха — и аз се събудих, за да открия, че е настъпило утрото.

Дежурството на Сетъл бе преминало без инциденти, но той живо се заинтересува от съня ми. По моя молба той ме отведе в библиотеката и тя съвпадна във всяка подробност с моето видение. Можех дори да посоча точното място, където животното ме беше погледнало тъжно за последен път.

Стояхме двамата в безмълвно удивление. Внезапно ми хрумна нещо и аз се наведох да прочета заглавията на книгите точно на това място. Забелязах, че мястото е празно.

— От тук е взета някаква книга — казах на Сетъл.

Той също спря при полицата.

— Хей — възкликна той. — Тук отзад има някакъв пирон и на него се е закачило парченце от липсващата книга.

Той внимателно откачи парченцето хартия. Беше не по-голямо от един квадратен инч, но върху него беше отпечатана една много важна думичка: „Котката“