Читать «Странният случай с Артър Кармайкъл ((Взет от записките на покойния доктор Едуард Карстеърс, виден психолог))» онлайн - страница 7

Той разтърси глава.

— Господ знае! Но ще ти кажа, Карстеърс страхувам се. Гласът на това нещо звучи заплашително.

— Заплашително? — попитах рязко аз. — За кого?

Той разпери ръце.

— Не мога да кажа.

Едва след вечеря разбрах значението на тия думи. Седяхме в зелената гостна както вечерта при моето пристигане, когато отново долетя високото настойчиво мяукане на котка пред вратата. Този път обаче тонът беше безпогрешно гневен — свирепо котешко виене, проточено и заплашително. И точно когато прекъсна, металната дръжка на вратата отвън силно се раздрънча сякаш от котешка лапа. Сетъл се стресна.

— Заклевам се, че това беше наистина — извика той. Втурна се към вратата и я отвори със замах. Навън нямаше нищо.

Върна се, попивайки чело с кърпа. Филис бе пребледняла и трепереше, лейди Кармайкъл беше мъртвешки бледа. Само Артър, приклекнал доволно като някакво дете, с глава облегната на коляното на своята мащеха, беше спокоен и без отношение към случилото се.

Госпожица Патърсън ме хвана за ръката и се качихме на горния етаж.

— О! Доктор Карстеърс — извика тя. — Какво е това? Какво означава всичко тук?

— Все още не знаем, скъпа млада лейди — казах. — Но имам намерение да разбера. Не бива да се боите. Убеден съм, че лично за вас няма никаква опасност.

Тя ме погледна усъмнена.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм — отговорих твърдо. Спомних си колко любовно се увиваше сивата котка около краката й и не изпитах никакво предчувствие. Заплахата не засягаше нея.

Известно време се мъчех да заспя и накрая изпаднах в неспокойна дрямка, от която се събудих с чувството за някакъв шок. Чух, че нещо драска и пращи като че ли някой силно разпаря или къса парче плат. Скочих от леглото и се втурнах към коридора. В същия момент от насрещната стая стремително се появи Сетъл. Звукът идваше от лявата ни страна.

— Нали чуваш, Карстеърс? — извика той. — Чуваш, нали?

Бързо приближихме до вратата на лейди Кармайкъл. Нищо не бе минало покрай нас, но шумът престана. Свещите ни потрепваха неясно по бляскащите плоскости на вратата на лейди Кармайкъл. Вперихме погледи един в друг.

— Знаеш ли какво беше това? — прошепна едва-едва той.

Кимнах.

— Котешки нокти, които дерат и разкъсват парче плат.

Потръпнах. Изведнъж съгледах нещо и сведох свещта, която държах.

— Я виж тук, Сетъл.

„Тук“ имаше някакъв стол, облегнат на стената — тапицерията на седалката му беше раздрана и разпокъсана на дълги ивици.

Разгледахме го по-отблизо. Той ме погледна и кимна.

— Котешки нокти — каза и рязко пое дъх. — Няма грешка. — Очите му се преместиха от стола към затворената врата. — Това е лицето, към което е насочена заплахата. Лейди Кармайкъл!

Тази нощ не можах да спя повече. Нещата бяха стигнали до положение, когато нещо трябваше да се направи. Доколкото знаех, имаше само едно лице, което можеше да даде ключ за състоянието на нещата. Подозирах, че лейди Кармайкъл знае повече, отколкото държи да сподели.

Тя беше смъртнобледа, когато слезе на другата сутрин да закуси, и едва побутна храната в чинията си. Сигурен бях, че само някаква желязна решителност държеше устата й затворена. След закуската размених няколко думи с нея. Запитах я направо: