Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 138

— Не. Обаждам се за друго.

— Тъй ли? За какво?

— Исках да разбера какво мислиш за промяната на курса.

— Каква промяна?

— Мартин, моля те, не ми излизай с тия номера.

— Докторе, откога започна да се вълнуваш от навигационни въпроси?

— Казах ти без шикалкавене.

— Да не си станал навигатор, докторе?

— Да речем, че съм заинтересувана страна. Както и всички останали. Още повече че от това ни зависи животът. Какво става, Мартин? Или толкова здраво си се оплел в мрежите на Делагард, че не смееш да ми кажеш?

— Изглеждаш ми преуморен, докторе. Отклонихме се малко на юг. Какво толкова?

— И защо го направихме?

— Питай Делагард.

— Ти пита ли го?

— Не се налага. Следвам го, накъдето ни води. Той обърна на юг и аз също поех на юг.

— Бамбър ми отговори горе-долу по същия начин. Вие да не сте кукли на конци? Мартин, кажи ми: защо вече не плаваме за Грайвард?

— Казах ти. Питай Делагард.

— Ще го питам. Но преди това исках да разбера какво е мнението на другите капитани относно плаването в Пустото море.

— А, стигнахме ли го? — Гласът на Янез бе все така спокоен. — Мислех, че просто се отклоняваме за известно време на юг по някаква причина, за която Делагард не иска да говори. Доколкото ми е известно, Грайвард си остава крайната ни цел.

— Сериозно ли говориш?

— Ако кажа да, ще ми повярваш ли, докторе?

— Бих искал.

— Това е истината, докторе. Кълна се Бога, че е така. Делагард не е казал нито думичка и никой от нас не го е питал. Предполагам, че Сестрите дори не са разбрали за промяната в курса.

— Обсъди ли го с Кадрел и Стайвол?

— Разбира се.

— Стайвол е твърде близък с Делагард и му нямам доверие. Той какво каза?

— И той е изненадан като нас.

— Вярваш ли му?

— Да. Но какво значение има? Всички правим каквото каже Делагард. Ако искаш да знаеш какво става, питай него. И ако ти каже, можеш да го споделиш с мен.

— Обещавам.

— Сега да се свържа ли със Стайвол? — попита Даг Тарп.

— Не. Мисля да го пропуснем.

Тарп дърпаше нервно увисналата кожа на шията си.

— Какво става, мамка му? Смяташ, че е някакъв заговор ли? Че всички капитани са замислили нещо и не ни казват?

— Лично аз вярвам на Мартин Янез. Каквото и да се случва. Стайвол може да е човек на Делагард, но не и останалите.

— А Деймис Соултел?

— Какво по-точно?

— Да предположим, че е забелязал промяната, обадил се е на Делагард и го е попитал какво става, Делагард му отвърнал, че не е негова работа, и Деймис толкова се е ядосал, че е обърнал кораба насред онова море и е поел обратно към Грайвард. Знаеш го какъв е избухлив. И сега е някъде на хиляда километра северно, а когато му пращаме сигнали по радиото, не отговаря, защото смята, че вече няма нищо общо с нас.

— Хубава теория. Но кажи ми, Делагард умее ли да борави с радиоапарата?

— Не — отвърна Тарп. — Или поне аз не знам.

— В такъв случай как ще разговаря с Деймис, след като ти не си приемал подобно повикване?

— Хм, прав си.

— Соултел не би си тръгнал ей така. Не, „Златно слънце“ е на дъното на морето и всички от екипажа са загинали. В тези морета живее нещо, което е достатъчно силно, за да изплува тихо посред нощ и да ни потопи. Дано да сме късметлии и да не му се изпречим на пътя. Сега не е време да мислим за „Златно слънце“. Това, което ме интересува, е защо плаваме на юг, вместо на север.