Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 139
Робърт Силвърбърг
— Ще говориш ли с Делагард, докторе?
— Налага се — заяви Лолър.
8.
Делагард тъкмо се беше прибрал от вахта. Изглеждаше уморен. Яките му плещи бяха прегърбени, главата му бе клюмнала. Тъкмо се канеше да се спусне през люка и да си отиде в каютата, когато Лолър го повика.
— Какво има, докторе?
— Може ли да поговорим?
— Точно сега ли? — Клепачите на Делагард се затваряха.
— Налага се.
— Е, добре. Слез долу с мен.
Каютата на Делагард, почти два пъти по голяма от тази на Лолър, бе затрупана с разхвърляни дрехи, празни бутилки от бренди и всякакви части от корабното снаряжение. Книгите бяха голяма рядкост на Хидрос, така че Лолър се изненада, като видя няколко да се въргалят на пода.
— Нещо за пиене? — предложи Делагард.
— След малко. Но ти си сипи. — Лолър се поколеба за миг. — Нид, изникна един дребен проблем. Изглежда, случайно сме се отклонили от курса.
— Така ли? — Делагард не изглеждаше изненадан.
— Да. И се намираме от погрешната страна на екватора. Плаваме на югозапад вместо на север-северозапад. Всъщност доста сериозно отклонение от курса.
— Толкова встрани? — Делагард го погледна подигравателно. — Брей, значи съвсем сме се объркали. — Отпи глътка, почеса се по гърдите и се опита да внесе известен ред в бъркотията на масата. — Ако е истина, това е огромна навигационна грешка. Някой трябва да се е промъкнал до компаса и да го е обърнал наопаки. Сигурен ли си в думите си, докторе?
— Не си играй с мен. Късно е за това. Какво си намислил, Нид?
— Ти не разбираш нищичко от корабна навигация. Защо си толкова уверен, че плаваме в погрешна посока?
— Посъветвах се със специалисти.
— Като Оньос Фелк? Този дръглив стар пръдльо?
— Да, говорих с Фелк. И с други също. Както сам знаеш, на Оньос невинаги може да се разчита. Но не и на останалите.
Делагард го погледна. Беше стиснал зъби и изглеждаше готов да избухне. После се успокои, сръбна отново от брендито и потъна в мълчание.
— Е, добре — рече накрая. — Чуй какво ще ти кажа. Този път Фелк е прав. Не отиваме в Грайвард.
Спокойствието, с което го каза, накара Лолър да трепне.
— Божичко мили! Защо, Нид?
— Грайвард не ни иска. Никога не са ни искали. Пробутаха ми същото тъпо обяснение като останалите — че можели да приемат дузина колонисти, но не и повече. Притиснах ги с каквото мога, но те не се предаваха. И тогава осъзнах, че сме изоставени от всички, че няма къде да идем.
— Значи си ни лъгал от самото начало на пътуването? Още тогава си възнамерявал да ни откараш в Пустото море? Какво си намислил, за Бога? Защо трябваше да ни доведеш чак тук? — Лолър поклати слисано глава. — Ама и теб си те бива, Нид.
— Не съм излъгал
— За Госпо ясно. Той беше най-добрият ти капитан. Но откъде накъде Куилан?
— Говоря с него за доста неща.
— Да не си станал католик? Той да не ти е изповедник?
— Приятел ми е. И е пълен с интересни идеи.
