Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 137
Робърт Силвърбърг
— Като чуеш за какво говоря с Кадрел, ще разбереш каква змиорка ми е влязла в задника.
— Добре, добре. — Радиоуредбата изпука. — Ей, тази гадна мъгла — замърмори Тарп. — Чудя се как още не са ми ръждясали частите. „Богиня“, обади се. Обади се, „Богиня“. „Кралица“ вика „Богиня“.
— „Кралица“, тук „Богиня“. — Тънък момчешки глас, почти писклив. Бард, момчето на Нико Талхейм, бе радист на „Богинята на Сорве“.
— Кажи му, че искам да говоря с Кадрел — изръмжа Лолър.
Тарп заговори в микрофона и отсреща казаха нещо, но Лолър не чу какво точно.
— Какво каза?
— Че Бамбър е на щурвала. Смяната му изтича след два часа.
— Кажи му да го извика незабавно. Тази работа не може да чака.
Отново пукот и фъштене. Момчето, изглежда, се опъваше. Тарп повтори молбата на Лолър и за около минута-две отсреща се възцари тишина.
След това се чу гласът на Бамбър Кадрел:
— Докторе, какво е това толкова спешно нещо?
— Отпрати момчето и ще ти кажа.
— Той е моят радист.
— Знам. Но не искам да чуе за какво ще говорим.
— Значи проблемът е сериозен, а?
— При теб ли е още?
— Отпратих го. Какво става, докторе?
— Движим се перпендикулярно на правилния курс, в екваториални води, и плаваме на югозапад. Делагард ни е повел към Пустото море. — Даг Тарп, който стоеше до Лолър, ахна от изненада. — Известно ли ти е това, Бамбър?
Нова дълга пауза от „Богинята на Сорве“.
— Разбира се, докторе. Иначе що за моряк ще съм?
— Говорим за Пустото море, Бамбър.
— Да. Чух те.
— А трябваше да плаваме към Грайвард.
— Не съм забравил, докторе.
— И нямаш нищо против, че се движим в погрешна посока?
— Предполагам, че Делагард знае какво прави.
—
— Тези кораби са негови. Аз само работя при него. Когато отбихме на юг, предположих, че на север има някаква пречка, буря или опасност, която иска да заобиколи. У него са всички добри карти, докторе. Ние просто следваме курса, който той определя.
— Право към Пустото море?
— Делагард не е безумец — отвърна Кадрел. — Сигурен съм, че скоро ще свием на север. Не се съмнявам в това, докторе.
— И дори не си го попитал защо е сменил курса?
— Казах ти. Навярно има основателна причина. Делагард е човек, който знае какво прави.
— Май прекаляваш с предположенията — тросна се Лолър.
Тарп вдигна глава от радиоуредбата. Очите му, обикновено скрити зад надвисналите клепачи, сега блестяха от учудване.
— Пустото море?
— Така изглежда.
— Но това е лудост!
— Вече сме двама на едно и също мнение. Искам още малко да си държиш езика зад зъбите, Даг. Свържи ме сега с Мартин Янез.
— Не със Стайвол, както обичайно?
— С Янез — повтори Лолър и се опита да прогони спомена за усмихнатия Джоск.
Даг завъртя копчетата, уредбата изпука и след малко до тях долетя тъничкият глас на едно от момичетата на Хейн — Лолър не й помнеше името. Малко след това ниският спокоен глас на Мартин Янез каза:
— Нищо за докладване, докторе, днес всички сме здрави и читави.
— Не се обаждам само по този повод — рече Лолър.
— Какво има? Да не сте чули нещо за „Златно слънце“? — В гласа на Янез се прокрадна слаба надежда.